Господ прави децата палави, за да ни ядосват достатъчно, та да не ни се пръснат сърцата от любов….
Сложих да се пържат едни мекици и докато ги чакам взех да сортирам детските дрешки, които една добра госпожа дари за два дома за деца лишени от родителска грижа, към които дрешките ще заминат тези дни. И ми стана мъчно. За толкова много неща. За тъгата в очите на жената, която е подреждала грижливо умалелите дрешки на вече порасналите си деца. Дали си е взимала сбогом с детството и с годините, които никога няма да върне, с малките ръчички и малките крачета, които нямат търпение да напуснат дома, за да начертаят свои пътища.
Стана ми мъчно и за децата в дома. За малките им ръчички, които майчината ласка няма да приюти в скута си и чиито ненужни дрешки след време няма кой да сгъне с тъга.
Стана ми мъчно и за моите неродени деца. Стана ми мъчно и глупаво, че седнала тук на земята, сгъвам чужди детски дрешки, а сърцето ми е пълно с любов към едни неродени деца. Стана ми лошо като си представих как сърцето ми е твърде малко да побере това, което ме чака като се родят.
Имам позната, която когато децата й я ядосват, казваше, че Господ прави децата сладки, за да искаме да ги гледаме. А аз някак все си мисля, че всъщност Господ прави децата палави, за да ни ядосват достатъчно, та да не ни се пръснат сърцата от любов….
Персефона Коре
Post Comment