Моята мила баба е пенсионерка. Лятото претърпя сериозна травма на крака и сега е ограничена в движенията. Но въпреки студа, леда и ниската пенсия си е направила труда да излезе и да ми купи подарък за Коледа. Фенерче, баба, съм ти взела за Коледа и съм сменила батериите дори.
Фенерче. Моята мила баба ми е взела фенерче.
Живеем в 21 век и на вратата ни чука мета вселената, а моята баба ми е взела фенерче. Хората правят виртуален секс, но не и деца. Ядат еко, но обикалят света чрез устройства, които набиват в гърдите ни неща, дето дори една доживотна диета на сандвичи Макдоналдс не може да ни набие. Обичат скъпи дрехи и евтини номера. Хванали са прогреса под ръка и така са отпрашили към бъдещето, че някак нелепо стои моята баба с фенерче в ръка отстрани на пътя.

С дядо ти така разпределихме нещата – аз да те наблюдавам тука, долу, от земята, а той горе – от небето. Но пътят трябва да си го осветиш сама, вика моята мила баба с фенерче в ръка, застанала на прага на цивилизацията.

И знаете ли, тази стара жена, която е виждала самолет само като погледне нагоре от низините на Балкана, знае по-добре от нас, че бъдещето е целта, но пътищата към него са много. И че не най-мощните коли, не космическите ракети, не влаковете-стрели ще ни отведат до него, а добре осветения път пред нас.

Моята мила баба с фенерче в ръка не е една изостанала стара жена. Тя просто е изпреварила времето си, а и нашето, но кротко ме чака на завоя на дните ми, с фенерче в ръка, за да освети пътя ми.

Христина Коемджиева

https://www.facebook.com/hkoemdzhieva