И пак няма за е приоритет.
Чета новините тази сутрин. Информацията за шестгодишното дете, което почина след побой от дядо си, вече е така остаряла, че изобщо не излиза и в първите десет по-важни информации за случилото се в обществото. И аз седя над екрана на комптютъра и не мога да повярвам, че това все още стои като някакво съобщение там, като неприятна подробност от новинарския пейзаж, която трябва да бъде спомената, ама ако може само един път и само така малко, оскъдно, информативно, че айде стига с лоши новини! А и не знаем какво е провокирало насилника да насилва…?!?! Един вид, няма накъде да се развие историята, няма какво повече да се каже. Липсва тази така важна част от професионално, точно и обективно събираната информация какво, аджеба, толкова е нервирало човека, че го е принудило да хване една метална тръба и да заудря с все мъжката си сила собственото си внуче. Да го млати, докато го докара до кома. Междувременно и жена си да налага с тръбата, но то и за това трябва да си има някаква причина, която все още журналистите не знаят и затова и няма какво повече да се каже…
А на мен коремът ми се обръща десетки пъти вече от ужас и чувство на безсилие и безгласност. Чета написаното вчера, гледам репортажите и не искам да повярвам, че тази “новина” спира дотук. И не, никак не си представям как неосвестена девойка тика микрофон в лицето на родителите например, за да ги пита с глас в кахърния регистър как се чувстват, очаквали ли са това да се случи и обичали ли са насилника. Не си представям и как съседки по домашни елеци и с вдигнати в съжалителност вежди говорят как нищо не са чули и това си е било едно семейство като всички останали. За съжаление, журналистиката, особено тази, която следва да се занимава с процеси и случки в обществото, смята, че това е начинът да се покрие информационно една такава ужасяваща история. Уж професионалният поглед на журналиста, който трябва да стигне до процеса, до обществената причина, до рестрикциите и превенцията, до отговорните за общественото възпитание и поносимост, до психологията на този тип уроди, които са в състояние да постъпят така не само със собствената си съпруга, но и със собственото си внуче… та този “професионален” поглед само бързичко обхожда видимото и се задоволява с възможно най-скандалното. Няма лошо в скандалното – то привлича вниманието веднага и това е важно. Но какво показваме после е най-важното. Такива събития не се “отразяват” – те се разследват, обглеждат от всички страни, те се следят във всички посоки. За такива престъпления се говори в студиа, викат се специалисти, разговаря се с философи, с възпитатели, с криминалисти, с психолози, с политици, с организации. Това е не просто престъпление – това е болест на морала, гангрена на човешките ценности, разлагане на хуманността, това е античовешко, зловещо, плашещо. И е показателно за това какво се случва зад затворените врати на домовете на хората, там, където маските са по джобовете на якетата за навън.
Нали казват, че внучетата се обичат повече от децата, че било неописуемо чувството детето ти да има дете? Нали знаем дядовците и бабите как се радват, когато внучетата им им отидат на гости за празниците? Нали при баба и дядо е разрешено повече, при баба и дядо има глезене, има глупости, има вдетиняване, има щуротии, има пакости, които не се наказват?
Как тогава един дядо си убива внучето с метална тръба?!
Как е живял досега този човек? Кого е възпитал? така ли е постъпвал с родителя на внучето си, който е негов син или дъщеря? Колко години е продължило това? Съпругата му, която бере душа на свой ред от “нежността” на съпруга си, колко години е търпяла? И какво и търпяла? Защо?! Как така тази жестокост е виреела през някакви десетки години и никога не е била установявана, упреквана, лекувана?…
Още много въпроси имам. Като човек, като родител, като гражданин. И не мога да разбера как така такъв проблем не ни вълнува масово, как така журналистите не са го вдигнали на раменете си днес, утре, че и занапред, за да стои темата за насилието не като медийна брошка, която закачаме около определени дни, женски празници и такива на “християнското семейство”, а като гноясала рана, която непрекъснато трябва да се почиства и лекува, за да не гангреняса съвсем плътта и да се разкапе. Не разбирам как така отнетият живот на едно детенце от собствения му дядо не е тема номер едно днес. И как е възможно вместо нея да е адски важно някакво видео с Байдън, който слизал от самолета си в снежна буря, принц Хари и Мегън и новият им адрес или политическите директиви на Слави Трифонов към ЕС и САЩ?!
Сега, понеже явно нищо не разбирам и очаквам да се наредят специалисти да ми обясняват как се прави журналистика, разследване и тема, ще направя следното предизвикателство:
Представете си баба, дядо и внуче.
Представете си как дядото бие внучето и бабата с метална тръба.
Представете си как удря озверял, как бабата пищи, как детето плаче.
Представете си как след втория удар то пада на земята и не мърда, но дядото продължава да удря с все сила.
Представете си какво усеща това дете. Представете си какво чувства, представете си страха му, безмълвието, ужаса. Представете си как този пребива и жена си. Как още по-смело удря, защото така си прави от години и си я знае. Представете си как, като ги вижда размазани в краката си, се уплашва и решава да избяга и да се самозапали. Представете си как не успява, защото изродите рядко успяват да се самонаранят достатъчно, че да умрат. Мила им е собствената им плът…
Представете си после как това детенце е лежало на операционната маса в болницата, как лекарите – родители на едни други деца – са се опитвали да спасят тази пихтиеста детска път и да я съберат отново в тяло, което да порасне, в душа, която да забрави и някога някъде в бъдещето да обича, да се радва, да прави добро, да се въодушевява.
Представете си как са се разбили тези лекари от опити да го спасят и как са се сринали, като са разбрали, че едната медицина и едното божествено чудо не стигат да елиминират гнева и силата на един дядо насилник. Представете си как и кога са се отказали, изхлузили са ръкавиците, завили са детето с белия чаршаф през глава и са отишли някак да глътнат случилото се, за да могат да продължат. Със сигурност няма да им мине нито със смяната, нито с едно преспиване, нито с обществените обяснения, че “такива работи се случват, за съжаление”, че вероятно човекът е “изперкал”, че сигурно става дума за…ох… нали… “малцинствени работи”.
На обществото обаче днес вече му е минало, защото изобщо не го е засягало. Вирусът на човечността има много защити пред себе си – оскотели хора, липса на образование и възпитание, културна бездна, в която няма как да се генерират емоции и да се дефинират етически категории… И тотален безинтерес на журналистиката да види този проблем в дълбочина и да го качи на сцената. Насилието не проблем – то е запушалка за информационни дупки. Като няма какво, дай да кажем нещо за насилието. Ако няма цигани, бежанци или гейове, които първо да се подхване капанийно, разбира се… Че нали там всички разбират от всичко и са на едно мнение – против! Пък с насилието и малко жестокост влиза, пък на нея трябва да се реагира също, така е общоприето някак…
Преди една година една стажантка в голяма телевизия ме покани за интервю по повод насилието. По телефона ме помоли за деня на снимките ” ако може да си носите някакъв предмет, свързан с налисието, упражнявано над вас”. Попитах я директно дали има предвид, ако насилник ме е гонил с чук, да й донеса чука. Тя каза “ми да, каквото се сетите и ви е под ръка”. 🙂 Не й занесох нищо. Двайсет и четири часа по-късно тя всъщност на самите снимки беше супер изненадана, че не съм поетеса, която пише стихове за и срещу насилието, а май правя нещо друго… ама какво значение има, след като не съм й донесла ни чук, ни нож, ни нищо, че даже и поетеса не съм!
Дали, ако детето, убито от дядо си, беше оцеляло, щеше да е нормално да го извикаме в студиото наприер около 25 ноември, (денят за превенция на домашното насилие), като му заръчаме да си носи тръбата?!
Във всяка една човешка дейност е нужно да имаш човечност и емпатия. Поне в цивилизования свят е така. Журналистиката не прави изключение, дори напротив. Емпатията на журналиста не може да се изразява в разпитани съседи, кахърни граждани, снимки на балкона на жилището и на външната врата и стъписани лекари, които да кажат нещо в кадър. Емпатията на журналиста е действие и то трябва да се развие в нищене на проблема, в намиране на корените, в дълбоки разговори и обстойно мислене, в провокиране на нескончаем разговор и дефиниране на мерки. Иначе нищо не правим, само пълним страници и квадратчета.
Детето, убито от дядо си с метална тръба, не е приоритет. Насилието не е приоритет. Очевидно ни устройва.
Извинете за безпокойството, млъквам си отново! Просто едно дете на шест беше убито от дядо си с метална тръба…