Както вече сте разбрали, Русия обяви частична военна мобилизация. Това се случва за първи път след ВСВ. Според Валентин Вацев вече е в ход третата такава. Аз съм склонен да му се доверя. Много пъти съм анализирал глобалните процеси и съм предупреждавал, че има риск от реален сблъсък между САЩ и Русия нD територията на Европа. Засега арена на сблъсъка е Украйна, но има потенциал тя да се разгърне и на други места.

Сега обаче няма да пиша нито за Русия, нито за САЩ. Войната ще доведе до тектонични процеси, които ще разместят пластовете в международното разделение на труда. Ше се обособят различни зони на влияние и тук е моментът, в който ще се отворят разни прозорци от възможности, които ние можем да използваме.

За да го направим обаче, трябва да си дадем ясната сметка как стигнахме дотук. Ще използвам малко нестандартен подход и ще ви обрисувам процесите чрез примери от спорта, защото той е доста явно отражение на държавата.

Националният отбор на България по волейбол за мъже за първи път не взе нито победа на световното първенство. Това е единственият ни колективен мъжки спорт, на който България е играла финал на световно. През 1970 година. Инерцията в този спорт доведе до това България да влезе в четворката и през 2006 година. До пълното дъно да загубим и от пълния аутсайдер Мексико. Ако погледнете мизерните условия, в които тренират волейболистите ни, включително студени зали през зимата, бързо ще разберете причините за падението.

Много подобно е положението и в баскетбола. Там, следвайки примери на неолибералния модел, започнахме да разчитаме на позагорели “българи” като Дий Бост. Естествено и това не стигна за повече от класиране на европейско първенство и сал една победичка там. Във футбола това отдавна се случва, още откакто започнахме да разчитаме на Тиаго Силва и господин Вагнер. Резултатите са нито едно класиране на голям форум от Евро 2004 насам, когато записахме славните 3 загуби в групата.

Във футбола си личат всички типични криви огледала, водещи до текущата жалка действителност. Да започнем с действията на Кирил Домусчиев в Лудогорец. Той е най-успешният от всички. Но нека се вгледаме внимателно какво прави. Домусчиев си е създал клиентелистка верига от отбори, които се намират в пряка зависимост от него. Той е като еквивалент на Бойко Борисов във футбола. Печели защото има най-много пари, създадена клиентелистка верига и плаща високи заплати. За над 10 години във футбола обаче, Домусчиев почти няма наложени български юноши. Купува и продава успешно чужденци, влезе в ШЛ и победи силни отбори, но така и не помогна родният футбол да се вдигне нагоре цялостно. Точно както покрай Бойко Борисов се облагодетелстваха много хора лично, но държавата се забатачи.

Още по-тъжна е ситуацията в любимия ми ЦСКА. Изобщо не е случайно, че се стигна до втора поредна загуба от вечните съперници. В ЦСКА се правят всички грешки, типични за българския преход. Да започнем от управленията на Илия Павлов и Васил Божков.ЦСКА се управляваше като ОПГ, с пари, но не и с акъл. Оше по-лошо стана положението при управлението на Сашо Томов. Беше обещан огромния чуждестранен инвеститор в лицето на Прамод Митал и започнаха да се харчат безумни пари. Случи се катаклизъм и индиецът се оттегли. Финансовите луфтове бяха запълвани по типичния за нашите ширини начин – чрез пирамидална схема с чужди пари и с управление на пълен риск,, разчитайки на потенциални приходи от евротурнирите, вместо с финансова дисциплина.

Логично в крайна сметка този подход доведе до фалит и успешно разделяне на част от общността чрез нова схема, този път целяща по -бързо завръщане в професионалния футбол. Както всяка друга схема, тази също имаше краткосрочен ефект, но дългосрочно не доведе до нищо добро. Гриша Ганчев наложи по-разумна финансова дисциплина, съобразена с това да не се харчи повече, отколкото се изкарва.

В този момент обаче дойде другата грешка, типична за българските новобогаташи. Гриша Ганчев реши да наложи модел, подобен на този на Домусчиев, но с по-малко пари. Ако трябва да направя съпоставка с политиката – Ганчев действа подобно на Корнелия Нинова спрямо Бойко Борисов. Пробва да го свали с подобен на неговия подход. Ганчев така и не осъзнава, че му трябва качествено нов подход. Защото Домусчиев в Лудогорец мотивира чужденците с високи възнаграждения и те постигат резултата. В ЦСКА заплатите са много по-ниски и съответно привлечените чужденци не са толкова мотивирани, нито толкова класни. Липсата на млади българи и класни чужденци пък демотивира публиката, която спира да подкрепя отбора.

Стига се до това Левски да побеждава редовно ЦСКА. Сините са в роля, подобна на тази в политиката на ПП. Потънали в забвение, вадят фигурата на Мъри Стоилов, около която се обединяват и постигат краткосрочен успех. Но и те не бива да се заблуждават. Левски също е типичен пример за българската действителност. Ръководството се отнася с неуважение към съперниците. Давам два прости примера. Вече няколко години те правят различни провокации с името и емблемата на ЦСКА. Това е фенски подход, който не подобава на клубно ръководство. Друг пример. ЦСКА си урежда контрола с Левски Карлово с цел помощ за пострадалите в Карловско, от Левски научават за това, свързват се с ръководството на клуба от Карлово и ги договарят те да играят с тях, защото са приятелски отбори. Би било коректно в такава ситуация просто да се свържат и с червеното ръководство и двата гранда да се разберат съвсем човешки. В крайна сметка идеята е благотворителност. Но и тук се появява Ганьовски манталитет.

И ако тези примери ви се струват маловажни, нека да напомня, че Левски продължава да дължи много пари на строителни фирми, както и данъци към НАП. Още по-проблематичното е, че клубът продължава да не се разграничава от една организирана престъпна група, която преби техен служител, преби редица техни фенове от други фракции, съблече публимно назначен от Сираков треньор. Само си спомнете какво се случи с Дългия, Плебея и приятелката му. С тези си действия или бездействия, за мен ръководството на сините отказва да осигури сигурността на собствените си фенове и служители. Точно както полицията ужким се бори с наркоразпространението, проституцията и т..н., но знаем кой реално слага чадър над него.

Друг показателен пример е Цветомир Найденов. Тих и кротък докато действаше Васил Божков и когато държавната машина се стовари върху него, Цеката започна да се държи като нагъл местен дерибей.

Това са само малка част от проблемите на професионалния футбол. Към това трябва да добавим корупцията в БФС, схемата плащаш за да играеш в клубовете, закостенелите треньорски разбирания (никой не плаща наставниците на чуждестранни квалификации) и т.н.. В клубовете се водят чужди специалисти и играчи, но единствено с цел краткосрочни резултати на терена. Не и там където има наистина нужда от такива, а именно в школите.

Дадох пример, че Лудогорец за толкова години не са изкарали един юноша. Ама да погледнем ЦСКА.. Там реално има нужда от друг подход и изграждане на един гръбнак от българи би могъл да бъде възможно решение. Представете си един състав на ЦСКА, в който биха били задържани Недялков, Десподов и Антов, а покрай тях биха били налагани Митков, Бауренски, Пепи Витанов, Християн Петров, Дончев и т.н. Би ли изглеждал толкова жалко в дербито? Можеше и да няма две поредни участия в групи на евротурнири, но можеше и по-напред да се стигне. Бог знае. Но кажете ми в кой сектор би било нормално да се утвърдиш по-лесно, ако си чужденец, отколкото ако си българин?

Само се представете, че в другите сфери да се вземе футболния модел. Тогава ние българите ще бъдем ПРИНУДЕНИ да напуснем страната, защото повечето работни места ще бъдат заети от чужденци. ЦСКА излезе в дербито с ЕДИН българин и 10 чужденци. Смените бяха двама чужденци и един българин. Как това може да мотивира когото и да било, за каквото и да било?

Да погледнем спортната инфраструктура. Стадионите в България не просто са в окаяно състояние, те са ОПАСНИ за здравето. Как може да хвърляш пари за някакви си чужденци, когато стадионите не са обезопасени. Всеки нормален ръководител би се заел първо да оправи шлоли, инфраструктура, да наеме качествен и професионален персонал и едва след това да се очакват резултати. Същото нещо важи и за бизнеса цялостно, и за държавния апарат. В България местата на причина и следствие са сбъркани. Тук се искат резултати, преди да са направени инвестиции. Затова и давам пример със спорта, защото е показателно. Българската действителност е руини, точно каквато ни е инфраструктурата, предпоставките и резултатите. И ако искаме друго място за България в икономиката, културата, спорта, политиката и всичко, ще се наложи да променим подхода си. И да спрем да чакаме външния спасител!