Българинът не понася провокации от успели млади жени (без ирония).

Наблюдава се, всъщност, определена градация: колкото повече останалият свят ги признава, толкова повече българинът не може да ги преглътне.

Мария Бакалова нещо попроби в Холивуд? Отговорът: “Бегай ма, лека жено!“ (челен принос в атаката от неин професор в НАТФИЗ, дето няма да го споменаваме, защото в България е табу на стар мъж да речеш, че нещо се е объркал и пътьом се е посрамил.) Защото срамът е запазен само за млади жени. (Ама успели! Местните млади булки на пилон са ОК. Само да не им пораства много работата.)

Та, тези дни тричаме Рут Колева. Защото подписа с Уорнър и опря хълбок в съвършено занемарен и напоително опикан от незнайни сънародници паметник, за който преди съприкосновението с хълбока й очевидно пет пари не сме давали – или не е щял да осъмне в сегашния си вид.

Дотук всичко ясно.

Дайте да видим сега кои жени имат право да изразяват позиции у нас, без да бъдат спонтанно разжалвани с вулканичен бяс, и защо.

Това са жените, които палят приятно ароматизирана свещ пред възлюбения псевдоканон на филипкутевия пишман-традиционализъм и неговите обути в дантелени прашки отрочета от консуматорската епоха. Кобилкини и Де Меота, за които светът никога няма да чуе, но ние тук лакомо поглъщаме притоплените им буламачи от вудуетнокич и порнопатриархален петмез. Жриците на сектата, овладяла българското общество – Сектата на шубетата.

Рут и Мария не понесохме, защото се показаха дръзки.

Как само мразим дръзките! Как буйно ги ненавиждаме, защото изобличават това злочесто шубе, което ни тресе: ужасната, изгаряща жажда да избягаме от света, защото е прекалено страшно да го посрещнем лице в лице.

Българите сме бегачи на дълги разстояния. От години бягаме през глава към едно неслучило се, въображаемо минало, защото мечтаем не за живот, а за подслон. Защото не вярваме, че можем да се справим с реалността, която се оказа сложна и ни изправи пред собствената ни наивност и неадекватност. Вярваме само, че можем някак да се скрием от нея.

Толкова ни е страх да премерим сили с действителността, че не можем да понасяме справящите се, дръзналите, особено тези, дето трябва да бъркат манджата и да не приказват. Защото примерът им е нетърпим.

Затова и с фанатична стръв се тъпчем с псевдоистория, фантазии и лъжи за заобикалящия ни свят. Не сме будали – ясно съзнаваме, че тези наричания, магийки и лигави трикчета не работят. Но е толкова съблазнително – толкова успокоително! – да се излегнем в тази мекичка илюзия. Да самохипнотизираме, че ритуалите, на които сляпо се отдаваме, ни дават някакъв контрол на съществуването ни – без от нас да се иска да се променим някак или да мръднем на някъде.

За да съхраним тази илюзия, това скривалище от реалността, повече от всичко желаем да се гмурнем в измисления свят, в който свитъците с наричания и съветите за сексапилна безпомощност проработват. Упорито си въобразяваме свят, в който или мистичните сили или “адин муж” ще се погрижат за нас. Ние само трябва да им се… подчиним. Да не клатим лодката, а да вярваме в предопределението, в изконното. В хормоните, в кръвта… изобщо в примитивни, вродени неща, които не изискват стремеж, усилия за развитие и адаптация, интелектуален напън, преосмисляне на мнения в светлината на нови факти или просто малко смелост.

Пък някои хора като Мария и Рут някак не се подчиняват. Правят каквото са решили и… не се провалят, брей! Че и Флора Стратиева, която дръзва да печели пари в YouTube, не се подчини на командата на тоя велик МУЖ Копейкин да млъкне… Но как така? Срам! Резил!

По дяволите.

Наистина ли забравихме какво е срам? Срам е, че се докарахме до такова умствено одрипавяване, че на хиляда избори подред не съумяваме да си обършем суратя и да излъчим народни представители, способни да подкарат поне кретаща демокрация. Оставихме на Румен “Крим е руски!“ Радев да внедри руски агенти на всички стратегически длъжности в държавата. (Справка за прясно излезлите от кома: Русия е държавата, която, след като физически изкла и отвлече украинците в няколко града и сравни други със земята, в момента от разстояние унищожава инфраструктурата на Украйна, за да смаже цивилното й население и да предизвика нова бежанска вълна през зимата.)

Срам е как третираме бежанците от тази война, които вече са у нас.

Срам е още, че вкарахме гротескни фашисти, които лелеят денонощно за връщането на Белене и – quelle surprise – ОЩЕ руски агенти начело с Стефан “Да не разсърдим Путин” Янев в сградата, на която пише “Съединението прави силата”.

Срам е, че у нас промените на климата не съществуват, защото от години киснем в изголавен дневен ред, сиропиран в махленски клюки и словоблудства, докато опустиняването, замърсяването на въздуха и водоемите, безразборното застрояване и изсичане, горските пожари и пороите постепенно прояждат нашата уж свята земя. Земята, за която горестно милеем във Фейсбук и на 3-ти март, но всъщност нито познаваме, нито стопанисваме, нито ценим.

Рут Колева за никого не е срам. Запотеното блъскане в гърдите – защото не паметникът ни е важен, а момичето и анатомията й – са излишно занимание. Видимо паметникът е бил многократно поруган и отдавна се е рушал, пък на нас ни беше безразлично. Сега се занимаваме с Рут Колева, за да можем и тези няколко дни да прекараме в бягство от реалността.

И така до Съдния ден: ще чупим стойки по злободневни темички, ще ругаем бежанци, малцинства, чуждопоклонници, предатели, дразнещи млади жени. Ще пукнем на ината си, стиснали свитък с наричане в юмрук, но няма да намерим куража да се върнем в света, в който щем не щем сме родени.

Няма да изчислим с колко се е повишила средногодишната температура в Балчик или Пловдив от 50-те години насам, колко кубика са незаконно изсечени от Балкана, Пирин, Рила или Родопите това лято и колко вода е останала в околностите на Тервел или Перник. Няма да заживеем тук и сега, в действителността, в която трябва да решим какво да правим с важните неща и да поемем отговорност за решенията си.