Докато духовното се разпада под краката ни, ние накичени, вулгарни и пошли му се чекнем отгоре.

Че е непрофесионално да направиш фотосесия върху обект, който не си проучил, непрофесионално е. Че да въздишаме как обект – паметник на културата е осквернен, докато ние с безразличието си сме го осквернили много преди това и което безразличие го е превърнало в гробница на една отминала епоха, в която духът не беше архайчно понятие, че да въздишаме е лицемерно – лицемерно е. Ама за мен друго е много по-притеснително от всичко това.

Този паметник, захвърлен в забравата от нас, олицетворява това, което ние мислим за нематериалното. И за да е още по-ярка картината точно отгоре му трябва да бъде инсталирана , една полугола, перверзно разджебена жена. Инсталирана, точно инсталирана, защото инсталацията не отеква във вековете – тя е временно понятие на едни временни времена, които нищо смислено няма да оставят в историята. Нашите времена. И именно една полугола, вулгарна, тъпчеща върху духовното и смисленото жена, която прекрасно да илюстрира в какво превърнахме паметниците си.

Но не тези забутани по чукарите, за които нямаме идея днес какво представляват, а тези вътре в нас, които ни осмислят като човешки същества. Тези паметници са порутени днес и грозно зеят под новите ни дрехи. Новите ни дрехи, които обещават нищо повече от плътски желания, суета и перверзност.

И ако смисълът на тази фотосесия беше да демонстрира как модерният човек се е превърнал в нищо повече от жена, която потребява и която можеш да потребиш физически, потъпква това, върху което лежи духът на дедите ни. Ако тази артистка се беше нарочно съблякла и нарочно разджебила на този паметник, който го няма на картата, за да ни демонстрира в какво сме превърнали съществуването си, тогава аз бих го нарекла това дори изкуство. (Малко Кристо Явашев, но все пак).

Защото тази фотосесия-демонстрация е точно това без дори да го иска, без дори да го цели – едно олицетвотение на съвременния, модерен човек-продукт, който грозно разчекнат, тъпче всичко смислено в живота си. Една проституция онанираща върху духовното в живота. Духовното, което сме свели дотам, че дори го няма на картата.

Дори го няма на картата.