Имам едно скрито тайно удоволствие на Йордановден, признавам си. С мазохистичен трепет се гмурвам в пороя от градска либерална словесност срещу ритуалите, които народът почита. И знаете как обичат да говорят тези папагали – “фабрикуване на мита” (хохохохо). Леденото хоро не било вековна традиция, а съществувало само от двадесетина години. И това би трябвало да ни потресе до дъното на душата ни, да осъзнаем срама си и веднага да се запишем като “небинарни” в личните си карти.
Приемам, че традицията не е древна. И какво от това? Разтърсващо, покъртително и емоционално е да видиш младите хора в ледените води. Какъв емоционален кастрат трябва да си, за да те дразни нещо подобно? Не е като да караме насила Александър Андреев да се топи в мътните води на Рейн и да крещи, че обича България. Това с любовта е въпрос на избор. Има хора, които очевидно не са в състояние да обичат дори собствените си майки…
И между другото – докато има хора, които твърдят, че трябва да демитологизираме собствената си история, това ще е ясен знак, че сме подчинена и победена страна. Посочете ми поне една голяма държава, която не е митологизирала собствената си история. Всяка национална идентичност се крепи върху мита. Но демитологизаторите най-много мразят собствената си идентичност. Това е големият проблем. И не е само леденото хоро. Самото хоро като феномен ги дразни. И всичко останало. Но тук вече думата имат психиатрите…