ДОКОГА, ИЗВРАТЕНЯЦИ?

По повод тортата с отрязана глава на дете, около която се е вихрил коледният купон на софийската сглобка ПП/ДБ/СС и която, по естетически съображения, отказвам да публикувам на стената си, си спомних как в началото на Прехода някакви лумпени бяха хвърляли камъни по прозорците на Дамян Дамянов, защото бил червен. Синята истерия тогава не подмина и него.
Както виждам, същата извратена истерия и днес вилнее в редиците на ПП/ДБ/СС като доказателство за дълбокия морален разпад на тези, които ни управляват.
В ответ на камъните в прозореца му Дамян Дамянов написа тогава една от най-добрите си книги „Още съм жив”.

Е, дано тези, които се облажихте предколедно с тази торта, се стъписате!

Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците – нито ред.
В душата – болка нестопима,
на стола – спомен от поет.
Във пощенската ми кутия –
писма без подпис, без адрес:
“Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!”
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото – камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
“О, Боже!” – в чудо се намерих…
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото – тъмен и бездомен –
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ…
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата – как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено – спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
…Мълчах със месеци, с години…
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
“Простил съм ви отдавна, хора!”
Дано и аз да съм простен.