Юлия направи много интересен превод на статия от “Форин Афеърс”. Текстът е много американски, но точно заради това любопитен. Авторът се опитва да разбие голяма част от либералната митология за Путин – че той е някакъв опортюнист, воден от имперски интереси, който проверява дали Западът е силен и ако срещне отпор веднага ще превие опашка…
С доста фактология американецът привежда достатъчно примери, че това не е така и, че тактиката на САЩ е генерално сбъркана. Статията обаче е американска – тоест очаквайте в нея и внезапни наивности, утопични скокове на вярата и красива вяра в светлото бъдеще. Но въпреки това си заслужава…

“Две години и половина след като Русия нахлу в Украйна, стратегията на САЩ за прекратяване на войната остава една и съща: налагане на достатъчно силни санкции на Русия, така че президентът Владимир Путин да бъде принуден да прекрати конфликта. В опит да промени баланса на плановете му, Вашингтон се опита да намери златната среда между подкрепата за Украйна и санкциите за Русия от една страна, а от друга намаляването на риска от ескалация на бойните действия. Колкото и рационален да изглежда този подход, той се основава на грешна хипотеза: че мнението на Путин може да бъде променено.
Доказателствата сочат, че по отношение на Украйна Путин е непреклонен; той е заложил всичко. За него предотвратяването на превръщането на Украйна в бастион, който Западът може да използва, за да заплашва Русия, е стратегическа необходимост. Той е поел лична отговорност за постигането на този резултат и преценява, че си струва почти всяка цена. Опитите да го принудят да се предаде е безплодно упражнение, което струва човешки животи и ресурси.
Когато Путин нареди инвазията, тази война беше негов избор. Нямаше непосредствена заплаха за сигурността на Русия, която да наложи широкомащабно нахлуване в нейната съседка. Решението за това очевидно беше на Путин. Уилям Бърнс, директор на ЦРУ, както и Ерик Грийн, старши директор на Съвета за национална сигурност за Русия по това време, отбелязаха колко неподготвени са били руски политически елити за решението на Путин. Дори на организираната от Путин среща на висшите шефове по сигурността на Русия, която бе директно излъчвана по телевизията в навечерието на инвазията, се видя, че някои от участниците не знаеха какво да кажат. Руските елити в крайна сметка застанаха зад него, но преди февруари 2022 г. малцина от тях настояваха за конфронтация, която да струва толкова много на Русия и да разбие отношенията й със Запада.
В основата на тази политика лежи убеждението, че Путин е опортюнист. Той прави стъпка напред и когато открие слабост, продължава, но когато срещне отпор, той се оттегля. Според тази гледна точка атаката на Путин е водена както от неговите имперски амбиции, така и от усещането му за слабост на Запада и Украйна. По думите на президента Джо Байдън Путин е “алчен за територии и власт“ и очаква, че след като руските сили нахлуят в Украйна, „НАТО да се разпадне и раздели“. Ако това е диагнозата, тогава правилната рецепта е да покажем сила и издръжливост. Вдигнете цената на войната достатъчно високо и той в крайна сметка ще реши, че неговият опортюнизъм не си заслужава.
Тъй като тази война е негов избор, само Путин има силата да я спре. Ако признае, че гамбитът е по-труден, отколкото е очаквал, той може да реши да намали загубите си. Тази война не е екзистенциална заплаха за Русия, нищо, че Путин използва тъкмо тази реторика. Изтеглянето на руските сили от Украйна няма да застраши съществуването на руската държава, нито би застрашило собственото му управление. Путин е наясно, че на хоризонта няма потенциални наследници. Двамата, които бяха най-близо до това да го предизвикат – опозиционният лидер Алексей Навални и бунтовникът Евгений Пригожин – вече са мъртви. Кремъл има десетилетия опит в създаването на политически наративи в подкрепа на Путин. Той лесно можеше да обяви победа в Украйна и да започне съпътстваща информационна кампания, за да оправдае отстъплението си.
Но въпреки че Путин има силата да спре войната, дали някога ще поиска да го направи? Повечето американски политици отговарят утвърдително на този въпрос и вярват, че с достатъчен натиск той може да бъде принуден да изтегли войските от Украйна или поне да договори прекратяване на огъня. За да го принудят да направи това, Вашингтон и неговите съюзници наложиха широкомащабни икономически санкции на Русия, като предоставиха на Украйна военно оборудване и разузнавателна подкрепа, и изолираха Москва на световната сцена.
Но Путин не е опортюнист, не и по отношение на Украйна. Неговите най-изявени международни ходове не бяха опортюнистични трикове за получаване на предимство, а превантивни усилия за предотвратяване на загуби и провокации. Военните действия на Русия в Грузия през 2008 г. бяха както отговор на атаката на тази страна срещу сепаратисткия регион Южна Осетия, така и опит да се избегне загубата на контрол върху територия, която Русия смяташе за ключова в опита й да предотврати интеграцията на Грузия със Запада. Когато Путин превзе Крим през 2014 г., основният му мотив бе притеснението от загубата на руската военноморска база там. Когато се намеси в Сирия през 2015 г., той се тревожеше от свалянето на Башар Асад, приятелски настроен към Русия лидер. А когато се намеси в президентските избори в САЩ през 2016 г., той реагира на това, което разчете като опит на САЩ да подкопаят позициите му в Русия – а именно публичната критика на САЩ за изборите в Русия през 2011-12 г. и разкритието на Панамските досиета за тайните финансови сделки на неговите приближени през пролетта на 2016 г.
Ако опортюнизмът е мотивацията на Путин за Украйна – продукт на неговата имперска алчност да печели нови територии за Русия винаги, когато се появи такава възможност – тогава неговият определено неопортюнистичен подход към Украйна от 2014 до 2021 г. трябва да бъде обяснен. След превземането на Крим през март и април 2014 г. украинското правителство беше в състояние на свободно падане. И все пак, вместо да предприеме агресивни действия за завземане на допълнителни територии, Путин избра да подкрепи въстаниците в Източна Украйна, ход, който можеше да се използва като разменна монета за ограничаване на външнополитическите възможности на Киев. През септември 2014 г., след като руските сили нанесоха опустошително поражение на украинската армия в град Иловайск, Москва можеше да напредне по крайбрежието на Азовско море и да създаде сухопътен коридор от Крим към Русия. И все пак Путин избра политическо решение на въпроса, като се съгласи с Минските споразумения.
Дори след като Доналд Тръмп встъпи в длъжност и стана ясно, че Вашингтон не е склонен да помогне на Киев, Путин не предприе широкомащабна военна атака, нито направи други опити да разшири руското влияние в Украйна. Подобни пропуснати шансове влизат в противоречие с възгледа за Путин като голям опортюнист.
Вместо като опортюнистична агресивна война, по-разумно е да разглеждаме нападението срещу Украйна като несправедлива превантивна атака, започната, за да спре това, което Путин видя като бъдеща заплаха за сигурността на Русия. Според Путин Украйна се превръща в антируска държава, която, ако не бъде спряна, може да бъде използвана от Запада за подкопаване на вътрешната сплотеност на Русия и да приюти сили на НАТО, които биха я застрашили. В известна степен официалните лица на САЩ изглежда разбират това. Както каза Аврил Хейнс, директор на националното разузнаване, „Той видя как Украйна неумолимо се придвижва към Запада и към НАТО и се отдалечава от Русия“.
Въпреки че инвазията не беше престъпление от опортюнизъм, тя беше изненадващо рисков ход от страна на Путин. Той винаги е бил склонен да избягва риска в международен план, като неизменно правеше добре пресметнати ходове и свеждаше до минимум ангажирането на руски ресурси. Путин разположи в Сирия едва няколко хиляди руски войници и разчиташе да пробие основно чрез руските военновъздушни сили. Когато неговият колега автократ венецуелският президент Николас Мадуро изглеждаше на ръба на свалянето през 2019 г., Путин изпрати само няколкостотин войници, за да му помогне. Войната в Украйна, напротив, струва на Русия живота на повече от 100 000 войници и нанася неописуеми щети на нейната икономика и международен имидж.
Тази война е толкова нехарактерна за действията на Путин досега и предполага, че решението му за Украйна е стратегическо и той не е склонен да отстъпи от него. Решението му да изпрати значителна част от руската армия в Украйна през 2022 г. и след това да мобилизира допълнителни сили, когато първоначалната атака не успя, показва, че той смята войната за твърде важна, за да се провали. И въпреки високата цена на инвазията, Путин очевидно смята, че бездействието щеше да му струва повече – а именно, че Русия нямаше да е в състояние да спре обвързването на Украйна със Запада, което от своя страна би довело дори до „цветна революция“ в самата Русия. Путин разсъждава така: ако не успеем сега, Русия е обречена да плати дори по-висока цена. Като се има предвид, че това вероятно е начинът, по който Путин преценява сценариите пред себе си, западният натиск едва ли ще го принуди да промени решението си и да прекрати войната при условия, приемливи за Киев и Вашингтон.
Ако Путин не желае да спре атаката си срещу Украйна, тогава войната може да приключи само по един от двата начина: или защото Русия няма ресурси да я води, или защото Путин е паднал от власт.
Постигането на първото чрез намаляване на способностите на Русия е нереалистично. След като Путин се е посветил на войната и е в състояние да продължи да хвърля войници и ресурси в битката, руската армия едва ли ще се срине. Поражението на Путин на бойното поле в Украйна ще изисква огромно увеличение на боеприпасите. Съединените щати обаче реално ще започнат да увеличават производството на необходимите артилерийски снаряди едва през 2025 г. и дори това увеличение няма да е достатъчно, за да отговори на военните нужди на Украйна – тук даже не говорим за противовъздушната отбрана, от която се нуждае Украйна. На Украйна ще й се наложи да продължи да изпраща войници в битка и докато западните страни могат да помогнат в обучението им, то те решително не желаят да ангажират собствените си войски.”