Хубав анализ на Александър Кертин за “Гласове”: Има една известна фраза на Барух Спиноза, чийто смисъл води към модерната критика и към психоанализата: „Това, което Павел казва за Петър, говори повече за Павел, отколкото за Петър“. Спиноза поставя акцент върху познаващия субект. Например, ако Павел казва, че Петър е „путинист“ и „копейка“, това говори повече за него, отколкото за „Петър“. Какъв е смисълът на последното изречение и каква връзка има той с величието и прогреса, а оттук – и с „Прогресивна България“, ще видим нататък.

В настоящата геополитическа ситуация, би трябвало да ни интересува какъв е този колективен „Павел“, който интерпретира политическите събития в Европа и света. Дали гледната му точка е вписана в модерните „ляво“, „дясно“, „център-дясно“ и пр. или го ориентира нещо друго. Би било продуктивно, според мен, при отговора на този въпрос да следваме Карл Шмит: да приемем, че политическото няма своя предметна област, а е степен на асоцииране и дисоцииране на хора върху основата на икономически, културни /религиозно-културни/, етнически и пр. мотиви и интереси. Всяко друго схващане за политическото оставя извън анализа очебийния факт, че акцентът в интерпретациите на последните избори беше поставян върху отношението на Румен Радев към Русия. Той бил „проруски настроен популист“, „приятелски настроен към Русия“, склонен към авторитаризъм /като „лошия“ Путин/ и пр.

Този акцент сигнализира, че няма да имаме управление на еднопартийно мнозинство, „ляво“ или „дясно“, коригирано от конструктивна опозиция, а ще влезем в нов период на студена гражданска война между две „партии“. Едната „партия“ е тази на „Прогресивна България“ и част от гласувалите за нея. Другата е на онези, които развяват украинското знаме. /Няма нужда да отбелязваме, че това „знаме“ е напълно прозрачно и зад него ясно се вижда първостепенния интерес към парите от фондове, програми и държавни поръчки, това се разбира от само себе си./Те вече заявиха чрез Атанас Славов от „Да, България“, че „ще излязат на улицата“,/такъв беше въпросът на водещия/, ако Румен Радев „тръгне да флиртува с Москва“. А какво значи „флиртува“ в техния политически речник сигурно ще обяснят когато му дойде времето. Ако дойде…

Защо казвам, че само една част от гласувалите за „Прогресивна България“ ще стоят зад нея? Първо, защото от опит знаем, че не цялата човешка маса, която се появява в определени моменти „на улицата“ има обща позиция в политическото пространство. Последния път ПП-ДБ се сблъскаха с илюзията, че огромното мнозинство протестиращи ще гласуват за тях и даже си въобразяваха, че ще вземат 121 депутати. И второ, защото не знаем как ще се развиват геополитическите процеси в близкото бъдеще. Но можем да знаем приблизително с какви човешки ресурси разполагат „партиите“; повтарям – човешки, но не в смисъла на работна сила в административния жаргон. Това, което ще търсим, не е на нивото на социологическите данни, изразени в числа, а по-надолу, на нивото на културата и по-точно – на груповите идентификации. Което значи, че ще въведем в анализа диахронната /историческата/ перспектива, за да установим една наша особеност, която не се наблюдава у съседните страни, например.

Още в началото на ХХ в. историци обработват исторически документи с цел утвърждаване на държавата-нация, ускоряване на икономическото развитие и обосноваване на стремежа към „национално обединение“. По това време в Европа се налага – редом с историзма – схващането за нацията като „раса“, като природен, а не исторически образуван субект, способен да се променя, съхранявайки базовите си културни характеристики. И тук българските историци, политици и общественици се показват като по-големи прогресисти от европейците. Един историк – Ганчо Ценов – си поставя за цел да покаже какви би трябвало да сме, ние, българите, за да отбиваме успешно претенциите на съседите ни към „българските земи“. Така националното инженерство се появява като реакция на реални или мними външни заплахи и средство да бъде наваксано обективното изоставане на България, като „европеизирането“ се явява синоним на „прогреса“, а най-„прогресивните“ партии, дирижирани от цар Фердинанд, съюзяват България с Австро-Унгария и Германия.

Линк към цялата статия в коментарите тук.