Преди още да започне войната в Украйна, Западът сочеше фигурата на Путин като главен виновник за възникналата криза в региона. След 24 февруари 2022 г. това обвинение прерасна в истерия. И след като достигна максималните си измерения, то видимо започна да губи своята енергия. След срещата край Анкоридж настъпи известно движение в обратна посока. Руският президент продължи да бъде олицетворение на злото, но зло, с което ще трябва да се постигне разбирателство.

След като стратегията с демонизирането пропадна, сега отчетливо се забелязва друга тенденция и тя е Путин да бъде изобразяван като слаб лидер. Невъзможността на руската армия вече пета година да извоюва решителна победа на бойното поле все повече се обяснява с фигурата на нейния главнокомандващ, който е поставен в патова ситуация и на военния, и на дипломатическия фронт. Но се забравя, че безизходицата не е само предвестник на поражението, тя представлява и импулс за крайни действия.

Прави впечатление, че обвиненията към Путин относно начина, по който води войната, са плод не само на западния наратив, но и на вътрешноруски настроения. И ако руският президент можеше свободно да игнорира образа си на злодей, то подриването на репутацията му като върховен главнокомандващ може да се окаже гибелно. Военният неуспех е способен да обезцени и най-големия политически капитал, който един държавник е трупал с десетилетия.

Симбиозата между порасналия капацитет на Украйна да нанася болезнени удари по руския тил и все по-прозиращото недоволство на руската общественост от хода на войната може да се окаже, че представлява нов етап от войната, чиито характеристики все още не могат да бъдат дефинирани.

На първо място поради невъзможността да се установи прагът на търпимост на руското общество към военните неволи. Ние сме свидетели как вече пет години украинците се примиряват с всички трудности и жертви и няма причина да смятаме, че руснаците няма да демонстрират същото търпение. А Западът и Киев залагат точно на обратното – че ударите в тила ще предизвикат, ако не паника, поне силно недоволство, което ще принуди Путин да търси мир на всяка цена.

Това засега е по-скоро химера, една от многото, на които се гради западната политика спрямо Русия. И обяснява нейния провал. Само като пример трябва да се посочи политиката на налагане на икономически санкции срещу Руската федерация. След като за пет години ЕС изработи 20 санкционни пакета, руската икономика спадна с 1,2% през 2022 г. и показа ръст през следващите три години: с 4,1% през 2023 г., с 4,3% през 2024 г. и с 1,2% през 2025 г. За същия период германската икономика имаше ръст през 2022 и 2025 г. съответно от 1,8% и 0,2%, и спад през 2023–2024 г. от 0,9% и 0,5%. Вследствие на което, по отношение на БВП (ППС), Русия изпревари Германия и се превърна в най-голямата европейска икономика.

Проблемът е, че драстичното разминаване между цели и последствия не е само индикатор за неефективност, но генерира огромен риск за глобалната сигурност. Когато преследваш амбициозни цели, а получаваш обратните резултати и не коригираш нищо в поведението си, това е рецепта за катастрофа. И поражда съмнението, че стремежът да се нанесе контролирано поражение на Русия може да доведе до неконтролируема ескалация на конфликта. В състояние ли е някой на Запад да определи вероятността Москва да капитулира, без да е вкарала в боя най-силното си оръжие – ядреното?

Точно загубата на конвенционалните предимства на Русия представлява огромен глобален риск. А това е процес, който тече от началото на конфликта. Ако през 2022 г. Москва можеше да нанася безнаказано масирани удари по цялата територия на Украйна, колкото повече време изминаваше, толкова повече се разширяваха способностите на Украйна да атакува руския тил, стигайки чак до Урал. От началото на годината украинците поразиха ключови обекти от руската петролна и военна промишленост, транспортната и комуникационната инфраструктура, което създаде видими трудности по отношение на снабдяването на гражданите с горива и достъпа до Кримския полуостров.

Което няма как да не поражда недоволство в руското общество. Засега не толкова поради директния ефект, който войната оказва върху масовия гражданин, колкото от засилващото се усещане за военна безизходица. И Русия няма да е Русия, ако не постави изконния си въпрос – кой е виновен. До момента Путин показа виртуозно майсторство, за да не попадне в образа на главния заподозрян.

А следите водят основно към него. На гърба си той носи отговорността за няколко грандиозни провала, които решаващо повлияха на хода на войната. Те са: