Няма такива крепостни граждани като демократичната общност.

Всъщност май само те са (сме) гласували повече пъти за Месия от презрения обикновен електорат.

Обикновеният електорат е пускал в очакване на чудеса точно 4 пъти: за Цар, за Бойко и за Президента и за Славиту.

При градския крепостен е по-сложно и изискано.

На всеки избор трябва да му се предложи или той сам си да привиди кандидат, който трябва да уйдисва на целия каталог:

– да е с Образование;

– да е Борец срещу… нещо или някого;

– да е Демократ, това е най-лесно и ясно, мнозина бяха;

– да е Уау точно в този момент – за предпочитане с кратка биография, приема се и пренаписана

– да е Сладък, или поне по-сладък от ония на БСП, дето ги пипат бабите по розовите страни;

– да е Посочен! от някой от доайените на общността;

И-и-и, задължително да е припознат от „лошите“ като враг, а най-добре и вече да е бил тяхна жертва, фактически или не.

Само че в целия този списък липсва един доста банален критерий: ще свърши ли кандидатът работа. Ама работа, работа – не да митка от студиата до Ндекато. Защото истинската политика не е супермаркет, в който влизаш, вземаш от скъпото и лъскавото на горния рафт ще, и си сигурен, че ще е ОКей.

Фризираната биография, доброто участие в студио и готиният пост във Фейсбук може да убедят своите. Политиката започва там, където трябва да убедиш и останалите.

Спокойно, обаче!

Хубавото е, че градските крепостни имаме удобството на всеки избор да си избираме нов, луксозен, правилен кандидат.

Накрая ще изберем най-нашия!

За да го забравим, както предишните…

Георги Проданов