В българския политически живот „Възраждане“ постепенно се утвърди като една от най-разпознаваемите формации в опозиционното пространство. Партията, ръководена от Костадин Костадинов, заема ясно заявени позиции по теми като отношенията с Европейския съюз и НАТО, войната в Украйна, санкциите срещу Русия, националния суверенитет и икономическата политика.

Към септември 2026 г. „Възраждане“ не е част от управляващото мнозинство и определя ролята си като последователна опозиция. На 26 август Костадин Костадинов заяви от парламентарната трибуна, че „Възраждане“ е единствената последователна опозиция в настоящия парламент. Това обаче е политическа оценка на самата партия, а не установен независим факт.

От протестна формация към постоянен парламентарен фактор

Присъствието на „Възраждане“ в Народното събрание вече не е ново явление. Партията участва последователно в няколко парламента и се превърна в постоянен участник в политическия дебат.

В 51-ото Народно събрание парламентарната група на „Възраждане“ е била с 35 народни представители, като Костадин Костадинов е неин председател.

Това е важно за начина, по който трябва да се разглежда партията. Тя вече не може да бъде анализирана единствено като протестно движение. Има парламентарна група, участва в законодателния процес, внася законопроекти и използва парламентарната трибуна за системно отстояване на своите позиции.

Сред предложенията, свързвани с парламентарната група, са законопроекти за българския език, горите, движението по пътищата, закрилата на детето, Изборния кодекс и стратегически енергийни обекти.

Какво означава да бъдеш опозиция?

Опозицията в парламентарната демокрация има няколко основни функции – да контролира управляващите, да поставя под въпрос техните решения, да предлага алтернативни политики и да представлява гражданите, които не са представени в управляващото мнозинство.

„Възраждане“ използва активно именно тези инструменти.

Партията критикува решения на правителството, прави декларации от парламентарната трибуна, внася законодателни предложения и настоява за промени в решенията на управляващото мнозинство.

Един от примерите през 2026 г. е предложението на парламентарната група да бъдат предприети действия за прекратяване на споразумението за сътрудничество между България и Украйна, подписано през март 2026 г.

Това показва и основната характеристика на опозиционната линия на партията – тя не се ограничава до критика на конкретни правителствени решения, а поставя под въпрос по-широката външнополитическа ориентация на България.

ЕС и НАТО – една от основните разделителни линии

Една от най-съществените теми, по които „Възраждане“ се различава от голяма част от останалите парламентарни партии, е отношението към европейската и евроатлантическата интеграция.

Партията последователно поставя акцент върху националния суверенитет и критикува решения, които според нея ограничават възможността България самостоятелно да определя своята политика.

По отношение на НАТО „Възраждане“ е заявявала позиция за напускане на Алианса. През януари 2026 г. Костадин Костадинов например публично свърза позицията си с необходимостта България да преосмисли членството си в НАТО.

Това поставя партията в ясно различима позиция спрямо политическите сили, които разглеждат членството в ЕС и НАТО като основен стълб на българската външна и отбранителна политика.

Украйна и войната с Русия

Войната в Украйна е друга тема, около която „Възраждане“ изгражда голяма част от опозиционната си политика.

Партията се противопоставя на военната и политическата подкрепа за Украйна и настоява България да не бъде въвличана в конфликта.

През юли 2026 г. Костадин Костадинов критикува т.нар. Киевска декларация и заяви, че чрез нея България се нарежда сред държавите, които подкрепят Украйна във войната.

През август партията постави и въпроси около падналия в България украински дрон и настоя за изясняване на обстоятелствата около случая.

Тук се вижда една от постоянните линии в политиката на „Възраждане“: когато управляващите определят дадена политика като част от международните ангажименти на България, партията я разглежда през въпроса за националния интерес и риска страната да бъде въвлечена в чужд конфликт.

Русия и санкциите

Позицията на „Възраждане“ по отношение на Русия също е сред най-разпознаваемите характеристики на партията.

Тя се противопоставя на санкционната политика, когато според нея тя вреди на българската икономика и енергетика.

През септември 2026 г. Костадин Костадинов отправи критики към управляващите във връзка с гласуване, свързано със санкциите и доставките на руски петрол, като постави въпроса за последователността между предизборните позиции на управляващите и действията им в парламента. Това е аргумент, представен от самия лидер на „Възраждане“, а не независимо установено заключение.

Тази политика поставя „Възраждане“ в различна позиция от партиите, които подкрепят запазването на санкционния режим спрямо Русия.

Собствена валута и икономически суверенитет

Икономическата тема е свързана с по-широкото разбиране на „Възраждане“ за националния суверенитет.

Партията се противопоставя на приемането на еврото и защитава идеята България да запази собствената си валута.

През май 2026 г., обяснявайки защо партията няма да подкрепи кабинета „Радев“, Костадин Костадинов посочи като част от различията между тях стремежа към „суверенна и независима държава“, собствена валута и силна икономика.

Тук отново се очертава основната идеологическа рамка на партията: политическият суверенитет и икономическата самостоятелност се представят като взаимно свързани.

Опозиция не означава само да гласуваш „против“

Един от интересните въпроси около „Възраждане“ е доколко опозиционната роля се изчерпва с противопоставянето на управляващите.

Фактът, че една партия е в опозиция, сам по себе си не показва дали нейната политика е ефективна или неефективна. За да се направи такава оценка, трябва да се разглеждат конкретни законопроекти, гласувания, парламентарен контрол и реалните резултати от тях.

„Възраждане“ използва парламента както за блокиране или оспорване на определени политики, така и за предлагане на собствени законодателни инициативи.

Това е важна разлика между политическата реторика и институционалната дейност.

Да заявиш, че дадено управление е неправилно, е политическа позиция. Да внесеш законопроект, да участваш в комисия, да поставиш парламентарен въпрос или да предложиш алтернатива е конкретно парламентарно действие.

Защо партията има толкова силно присъствие в обществения дебат?

Една от причините е яснотата на посланията.

„Възраждане“ говори по теми, които предизвикват силни обществени реакции – войната, цените, еврото, отношенията с Русия, националния суверенитет и ролята на ЕС.

Това позволява на партията да поддържа ясно разграничение между себе си и политическите сили, които подкрепят настоящия евроатлантически курс.

Самата партия описва себе си като различен политически избор и използва изрази като „суверенитет“ и „национален интерес“ като основни елементи от политическата си идентичност.

В същото време острият език и конфронтационният стил на част от публичните изяви на партията предизвикват спорове за границата между силна опозиционна критика и политическа конфронтация.

Тази граница е въпрос на политическа оценка, а не на чисто фактическо измерване.

Какво показва поведението на „Възраждане“ досега?

До момента политическото поведение на партията показва последователност по няколко основни направления.

Първо – защита на националния суверенитет като водещ политически принцип.

Второ – критика към задълбочаването на европейската интеграция там, където партията смята, че тя ограничава националните правомощия.

Трето – противопоставяне на членството в НАТО и на военната подкрепа за Украйна.

Четвърто – настояване за промяна в отношенията с Русия и за преосмисляне на санкционната политика.

Пето – защита на българския лев и противопоставяне на приемането на еврото.

Шесто – активна парламентарна опозиция срещу управляващите.

Тези позиции са ясно различими и позволяват „Възраждане“ да се позиционира като партия, която предлага различна посока от доминиращата евроатлантическа политика.

Но има и друг въпрос – докъде стига влиянието на опозицията?

Най-същественият проблем пред всяка опозиционна партия е разликата между видимост и реално политическо влияние.

Една партия може да бъде много активна в парламентарната трибуна, медиите и протестите, но ако няма необходимото мнозинство, възможността ѝ да превръща предложенията си в законодателство е ограничена.

Това е особено важно при „Възраждане“.

Партията може да поставя теми в дневния ред, да принуждава управляващите да отговарят на неудобни въпроси и да мобилизира своите избиратели, но за да реализира цялостна политическа програма, би било необходимо да разполага с достатъчна парламентарна подкрепа.

Следователно влиянието на „Възраждане“ не трябва да се измерва единствено чрез това дали партията е успяла да прокара даден законопроект.

Има и по-широко влияние – върху обществения разговор, политическите позиции на останалите партии и темите, които се превръщат в център на политическия дебат.

Заключение

„Възраждане“ днес е повече от протестна формация. Партията се превърна в устойчив парламентарен фактор и последователен опонент на управляващите.

Нейната опозиционна политика се основава на няколко ясно заявени принципа – национален суверенитет, запазване на българската валута, критично отношение към ЕС и НАТО, противопоставяне на военната подкрепа за Украйна и настояване за различен подход към отношенията с Русия.

Дали тези позиции са правилни или грешни е въпрос, който всеки гражданин трябва да прецени сам. По-важният факт е, че „Възраждане“ предлага една от най-ясно различимите алтернативи на доминиращия политически курс в България.

Като опозиция партията има две лица. От едната страна стои активната парламентарна работа – законопроекти, декларации, предложения и критика към управляващите. От другата е силно конфронтационният политически стил, чрез който партията подчертава различията си.

Именно между тези две характеристики се намира мястото на „Възраждане“ в днешната българска политика: партия, която не просто критикува управляващите, а поставя под въпрос самата посока, в която според мнозинството от останалите политически сили трябва да се развива България.