Мекското споразумение влиза в действие: започва ли нов етап от конфликта с хусите?

Още при създаването на Мекското споразумение между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан се появиха анализи, че новият отбранителен съюз може да се превърне в един от ключовите фактори за пренареждането на силите в Близкия изток. Сега, само два месеца след подписването му, това споразумение е изправено пред първото си сериозно изпитание.

На 5 октомври Саудитска Арабия, Турция и Пакистан се срещнаха в Рияд и договориха активиране на колективни отбранителни мерки в отговор на атаките на хусите срещу Саудитска Арабия. Страните заявиха, че ще осигурят договорените военни сили и способности и ще гарантират бързото им разполагане в кралството.

Това е важно развитие, защото Мекското споразумение, подписано на 7 август, предвижда въоръжено нападение срещу една от трите държави да бъде разглеждано като нападение срещу всички. При създаването на пакта неговите участници го представиха като отбранителен механизъм, насочен към укрепване на регионалната сигурност, а не като съюз срещу конкретна държава.

Ескалацията обаче вече променя практическото значение на този договор. Хусите, които са свързани с Иран, засилиха военните си действия в Йемен и срещу цели в Саудитска Арабия. В същото време подкрепяното от Рияд правителство на Йемен започна контранастъпление, включително около стратегически важния район на Баб ел-Мандеб. Районът е от огромно значение за международното корабоплаване и за търговските маршрути между Червено море и Индийския океан.

Тук се появява и големият геополитически въпрос: дали конфликтът ще остане ограничен до Йемен и защитата на саудитската територия, или постепенно ще се превърне в по-широка регионална война.

Именно тази опасност стои в основата на редица анализи. Възможното пряко включване на Турция и Пакистан не означава автоматично, че двете държави ще започнат бойни действия в Йемен. Самото споразумение е създадено като отбранителен пакт, а неговото прилагане може да включва различни форми на военна, техническа и логистична подкрепа. Още през септември турският външен министър Хакан Фидан заяви, че Турция е готова да отговори на военни нужди на Саудитска Арабия в рамките на пакта.

Пакистан също даде сигнал, че е готов да защитава Саудитска Арабия, ако тя бъде подложена на нападение. Пакистанският министър на отбраната Хаваджа Асиф заяви, че страната ще подкрепи кралството с всички необходими средства, макар че към този момент не е потвърдено конкретно участие на пакистански сили във въздушни удари.

Тези факти дават основание да се говори за сериозно пренареждане на регионалната система за сигурност. Те обаче не доказват сами по себе си тезата, че Мекското споразумение е „американска операция“ срещу Иран. Подобно твърдение остава политическа и геополитическа интерпретация, а не установен факт. Има и друга възможна интерпретация — че Саудитска Арабия, Турция и Пакистан се стремят към по-голяма регионална самостоятелност и към собствен механизъм за колективна сигурност в момент, когато отношенията между САЩ, Иран и държавите от Близкия изток са изключително нестабилни.

Особено важен е и въпросът за самите хуси. В публичното пространство те често са представяни единствено като въоръжена групировка, подкрепяна от Иран. Други анализатори обаче разглеждат движението и като сила, която е успяла да изгради значителен контрол върху части от Йемен и да се превърне във важен фактор в регионалната политика. Тъкмо затова подценяването на военните им способности би било грешка. Последните сражения показват, че конфликтът далеч не е приключил и че хусите продължават да притежават възможности да оказват натиск както върху Йемен, така и върху Саудитска Арабия и морските маршрути в региона.

Най-големият риск е свързан с възможността един локален конфликт да се превърне във верижна реакция. Саудитска Арабия влиза в конфликта чрез своята подкрепа за йеменското правителство. Турция и Пакистан вече са обвързани с Рияд чрез Мекското споразумение. Иран остава ключов фактор заради отношенията си с хусите. А САЩ от своя страна имат дългогодишно военно и стратегическо присъствие в региона.

Така Йемен отново се превръща не просто във вътрешен конфликт, а в пресечна точка на интересите на няколко регионални и световни сили.

Затова настоящата ситуация трябва да бъде наблюдавана много внимателно. Възможното разширяване на военните действия не означава непременно, че голяма регионална война е неизбежна. Дипломатическите канали продължават да съществуват, а Пакистан например едновременно с военните си ангажименти поддържа дипломатически контакти и подчертава необходимостта от политическо решение.

Но едно вече е очевидно: Мекското споразумение премина от дипломатическа декларация към реално изпитание. А когато един отбранителен съюз започне да активира военните си механизми в разгара на конфликт с хусите, това може да промени не само бъдещето на Йемен, но и цялата система на сигурност в Близкия изток.

Въпросът вече не е само кой контролира определена територия в Йемен. Въпросът е докъде ще стигне ескалацията — и дали регионалните сили ще успеят да я ограничат, преди един конфликт да се превърне в много по-голяма война.