Някак даже посвикнахме с тази война… И собственото ни мирно битие ни даде възможност да сме толкова цинични, че да подлагаме на подигравка нечия смърт. Защото не е нашата и не се случва по представите ни за смърт, причинена от война, видиш ли.

А днес се събудихме с новината за две руски ракети, хвърлени в мол. Руски са си, руснаците си ги признаха. Скалъпените сценарии за украинците, които по някаква неясна логика си рушат страната, не важат. Около 1000 граждани са били в сградата по време на удара, още не знаем със сигурност какво и как им се е случило.

На фона на това някакви будни мои съграждани дори вече държат сметка какво правели тези хора в мол по време на война…Къде ни отидоха човешките сърца, бе, хора?! Изядохме ли ги? Изсушихме ли ги? Продадохме ли ги? Възможно ли е да опровергаваш една такава атака, каквито и да са ти възгледите за русия, п.тин и т.н.?! Тези хора във война продължават да работят, да се хранят, да пазаруват, да осъществяват някак живота си. Ракетите са хвърлени на 300 км от фронтовата линия – показно, стресиращо, демонстративно. Над цивилни хора. Това редно ли ви се струва?! Защото на мен не.

Отдавна не съм писала нищо за тази война. Но и аз като много други хора живея с нея. Все пак живея. От тази сутрин много от тези хора, отишли да пазаруват в прок.етия мол, вече няма да живеят.