Днес е 10 ноември. Навършват се 33 години след падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г., повлякла на следващия ден режима Живков в България.

Правя равносметка какво (не) се промени у нас за изминалите 33 години от деня, в който беше отстранен по съветска заръка най-дълго управлявалият комунистически диктатор в Европа.

Позитивите за този период ги знаем. Те са основно два: промъкнахме се в НАТО и ЕС, благодарение на което още ни има като държава, набелязана от Москва за нови “освобождения”.

Даваме ли се обаче сметка за главните причини за негативите?

Хубаво е да знаем, колкото и песимистично да изглежда, с какво НЕ се разделихме и какво НЕ успяхме през тези 33 години.

Не се промени на 10 ноември 1989 г. съдбата ни да бъдем “освобождавани” от евразийците с цел да ни заробят по нов начин чрез подставените си мутри и бруталното пазаруване на всичко и всеки, готов да им се продаде. И днес местните колаборационисти с нашите “освободители” от собственото им протеже Живков хранят надежди за “четвърто освобождение” – този път от западното влияние. В ролята на “освободител” виждат кървавия Путлер.
Горната зависимост обуславя някои от най-долните явления, свързани с нашето влачене на европейската опашка по пътя към Европа и европейските стандарти. Все така сме тровени с руска корупция, а нейните метаЩАЗИ са проникнали навсякъде в разделената ни днес ( манталитетно) страна на прорашистка и прозападна ( като беше Германия на просъветска и прозападна България).
Берлинската ни стена МОЧА и неговите подобия си стоят непокътнати. Все така маркират най-важната червена линия на истинската промяна, която ни е забранено да прекрачваме.
Не се промени позорният ни навик да се оставяме да ни навикват от Москва, на което да отговаряме с близко до мълчанието беззъбо фъфлене, вместо да национализираме Банкянския им поток и руския анклав в резервата “Камчия”.
Не успяхме да докажем убедително на себе и на света, че не сме отново кандидат за руски сателит, както бяхме за съветска република.
Закъсняхме позорно с нормалната реакция на демократична държава спрямо Украйна, жертвата на най-зловещата агресия в Европа от Втората световна война наса – отново заради вкопаните в темелите на държавата ни спирачни механизми на рашисткото влияние.
Нито веднъж не реагирахме подобаващо срещу антибългарската пропаганда на опасния “голям брат” на Изток, както иначе храбро се перчим на малките и безопасни побратими на Запад от нас. Нито веднъж!
Така и не формулирахме като национална кауза националното ни освобождение от комплексите и комплексните зависимости, посочени по-горе.
Никоя партийна платформа – за разлика от тези на русофилските партии с тяхната декларативно заявена програма в полза на чуждата държава- не открои необходимостта да се освободим от митовете за “освободителите”.
Така и не посмяхме да отхвърлим посмешището 3 март като Български национален празник.

Без да си кажем и осъзнаем тези основополагащи кривици , ще продължим да криволичим по европейския друм и да се питаме с какво сме по-лоши от конкурентите ни в състезанието за европейски жизнен стандарт, че все така изоставаме от средното му ниво.