Никой не те е удрял. Не те е бил. Не е посягал. Нямаш синини и счупвания по тялото. Не кървиш.

Но някой те е обиждал. Съдил. Мачкал с думи и действия. Карал те е да се срамуваш от себе си. Да се мразиш. Подронвал е достойнството ти. Прекрачвал е границите ти. Предавал те е. Лъгал те е. Унижавал те е. Свалял те е на земята с “истината”, за да “не си вярваш твърде много”. Вменявал ти е вина. Обърквал те е. Отблъсквал те е. Викал ти е. Задушавал те е. Подигравал ти се е. Критикувал те е. Изолирал те е. Пренебрегвал те е. Мълчал ти е за назидание. Изчезвал е, без обяснение, завинаги. Товарел те е с болката си.

Тялото ти, отвън, цяло.
Психиката ти, отвътре, на парчета.

Науката отдавна доказа, че физическата и психическата болка се усещат по абсолютно същия начин от мозъка, да не говорим, че втората няма бърз лек, докато за първата може да се направи много. Но въпреки това в затвора са (някои от) физическите насилници, а другите се разхождат свободно и продължават да рушат парче по парче, всеки с когото се свържат. Интересни закони. Интересен свят. Интересно дали, ако психическото насилие беше наказуемо, щеше да има и един човек на свобода.

Още по-интересното е, че когато попиташ някого кой е бил най-трудният момент или период от живота му, той никога не си спомня физическо нараняване…