КАК ДА ВЪРНЕМ ОТКРАДНАТОТО БЪДЕЩЕ
В наследство на следващото поколение оставяме безнадеждност. Младежта се чувства измамена: тя попадна в уродлив свят, който не е по силите ѝ да промени.
Сякаш минахме през проход. Преди, гледайки към бъдещето, хората с надежда устремяваха поглед нагоре. Сега пред нас се вижда само наклон надолу, пързаляне.
Това се доказва от многобройни проучвания за новото хилядолетие. Хората от различни възрасти не виждат нищо положително в бъдещето. Родителите признават, че децата ще живеят по-зле от тях, вече живеят по-зле. А самите деца, въпреки че са лишени от възможност за истинско сравнение, не харесват живота, на който сме ги обрекли. Растейки, те откриват неговата ненадеждност и окаяност.
Един от най-ярките примери за това е международно проучване сред младежи на възраст между 16 и 25 години. Установено е, че „психологическото бреме на климатичната криза засяга сериозно огромен брой млади хора по целия свят“.
Те са сериозно загрижени за климатичните промени и изпитват хроничен страх от екологична катастрофа. Още по-лошо, младежите се чувстват предадени, лишени от бъдеще, обречени, изоставени от правителството и като цяло от възрастните.
Щи се запитаме, какво общо имат тийнейджърите или вчерашните тийнейджъри с климата на планетата? Но за тях този проблем изобщо не е абстрактен, не е глобален, а много конкретен, личен. Така го възприемат демонстрирайки, за разлика от „предците“ си, практичност и далновидност. И безнадеждност.

Антисистемисти
Човек идва на този свят не по своя воля и се оказва в условия, които изначално обещават страдания. Като страданията не са от бедност, от глад, а от безперспективност, от надвиснали заплахи. Няма да стане по-добре. Ще стане само по-лошо и още по-лошо – в страната, в народа, в света.
Такова е възприемането на младите хора. И не защото са разглезени или инфантилни, а защото вътрешно са ни надраснали и не могат да се задоволят с нашите критерии за успех. Естественото израстване на поколенията доведе до угнетение, а поредицата кризи в икономиката, обществото, здравеопазването, околната среда стимулираха процеса.

Съвременният живот изобилства от резки промени, скокове нагоре и надолу, но общата посока под наклон вече е неоспорима. Възрастни, солидни хора предупреждават за бедствия, декларират реформи, провъзгласяват нов курс, подписват международни споразумения, а младежите виждат, че всичко е пропито от лъжи, заграбване на пари, лицемерие, че няма реални решения.
Потопени в търсенето на лична изгода, обсебени от идеята за превъзходство над другите, ние не можем да спрем нищо. Защото проблемите, с които се сблъскахме са глобални, а ние, напротив, сме дълбоко локални в подхода към тях. Наричаме нашият вид “разумен човек”, но ако погледнем състоянието на планетата и човечеството, нашата претенциозност изглежда жалка. Разумните същества не живеят така. Разумните същества виждат общата картина, разбират природата и се привеждат в хармония с нейните закони.
Но ние не искаме да се съгласяваме с никого. Навлизайки в ерата на глобализацията, не сме готови да приемем факта, че всичко зависи от правилното обединение, от балансирането на общата система. Ние не знаем, че тя се разкрива като единно, неразривно цяло и опитите за доминиране в нея удрят по всички.
Колко беди ни делят от момента, когато ще разберем очевидното: не ни е нужна борба, а здрава вътрешна връзка, сближаване, издигане над противоречията. Само така се решават всички системни кризи във всяка област, независимо дали става дума за климат или геополитика. Глобалната система изисква преди всичко правилни, добри връзки между хората.
Защото човекът е венецът на природата и от него зависят всички останали нейни нива. Всичко е свързано с него. И той трябва най-после да порасне до своето предназначение, да заеме своето истинско място не на властелин, не на покорител, не на изкормвач, а на миротворец, на гарант за хармония и баланс на всички части. Само тогава ще можем правилно да оценим стоящите пред нас проблеми и да намерим единственото им правилно решение.
По-просто казано, всеки проблем започва от нас и се решава между нас.
Разбира се, младото поколение не може да осъзнае и да изрази всичко това, но го чувства по-добре от родителите си. Ето защо младежите се отнася хладно с нашите “ценности”, по-малко са склонни да работят за потребителската пирамида, не виждат смисъл да се женят и да имат деца. По-добре да поживеят за себе си без излишен шум и да умрат…
Напълно прагматично, но също неразумно. Печатът на отминалата епоха – нашият печат – унищожава новия растеж.

Предатели
Никога не сме били толкова безпомощни. Дори във времената на най-тежки несгоди, бедствия, войни и социални катаклизми светлият лъч на надеждата светеше пред нас. Хората знаеха: и това ще мине, животът ще продължи, децата, внуците и потомците ще имат шанс. Но сега нищо не свети пред нас. Бъдещето е там, но не изкушава, не обещава подем, не привлича, а напротив, тревожи и плаши.
И това е естествено в глобалните условия, когато всяка война може да се окаже последна, когато икономическата криза може да потопи целия свят в киберпънк или дори в нещо по-лошо. Всяка епидемия може да прерасне в пандемия, всяко природно бедствие може да нарасне до мащабите на световен катаклизъм…
Това вече не са страшни истории, а реалности на нашето време. Мечтите на момченцата и момиченцата от миналия век се смениха с тревогите на взаимосвързания, взаимозависим свят, който губи последните си ориентири.
С какво можем да зарадваме младите? Със всеобща легализация на леките наркотици? С универсален преход към “зелена” енергия? С всеобща борба с остатъците от традиционния бит? С идеологическа уравниловка вместо истинско равенство? С непрекъсната борба с враговете, които ни пречат да живеем добре? В крайна сметка, всичко това само подчертава пълната ни неспособност да се изправим пред предизвикателствата на бъдещето.
Новото поколение вътрешно е по-мъдро от нас и постепенно се развива от основите на предишното възприемане на свята. Отсъствието на опит, на нашия опит, става преимущество, а не недостатък на младите. Не, те не са революционери, не са бунтовници, не са налудничави бунтари. Напротив, хвърлят трезв поглед на нашето безумие и не знаят къде да избягат от него.
За тях не са останали идеали, всичко е използвано, банално, изтъркано до дупка. Където и да отидеш, навсякъде има догми, бариери, лицемерие и много години каторжна, всъщност, работа заради статуса и неговите придобивки, без реална цел и пълноценно наслаждение.
В такава ситуация за някои е много по-лесно да изпаднат в някакъв фанатизъм с детински, но ясни задачи, заради който си струва да дадеш живота си и дори да умреш… Или да потънат на дъното, за да не губят сили напразно…
Откраднахме всичко от тях: миналото, настоящето и най-важното – бъдещето. Ние разрушихме цялата планета, въртим огромни бюджети и състояния заради моментни удоволствия. Милиарди, трилиони се превъртат през системата и отиват неизвестно къде, в офшорки, зад завесите, прикриващи задкулисието на “демокрацията”.
Изпращаме младите хора в колежи и университети, за да плащат още дълги години за обучението си, за да се въртят в консуматорството и в пълната си зрелост да започнат да обогатяват здравната система. Апартамент, къща, вила, кола, пенсия… Абсолютно безсмислена, безидейна перспектива.
Човек в живота си се нуждае от нещо повече, от нещо наистина голямо, непреходно, възвишено. В наше време избягваме да го наричаме щастие, но да – човек наистина има нужда от щастие, истинско, неподправено, неувяхващо. Като искра от вечността, озаряваща живота и придаваща му смисъл, посока, връзка с другите искри. Колкото и възвишено да звучи, това е нашата обща, насъщна необходимост. Човек без това не е човек.
Ето от какво наистина се нуждае младото поколение и тайно го гложди. Заради нас е лишено от простите истини, неспособно е да оцени важността на взаимовръзката, сближаването, разбирателството. Но взаимното разбирателство, взаимното издигане над конфликтите е основата, от която започва пътят нагоре, към едно общо щастие за всички.
Какви динозаври сме! Вместо да го обясним на децата, да им помогнем да тръгнат по този път, ние надменно ги обричаме да изкупят греховете ни. В крайна сметка каквото и да измислят, каквото и да изобретят, без вътрешни промени, без истински човешки взаимоотношения, те няма да бъдат по-добре. Ще се лутат в сумрака на угасващия ден, без да виждат проблясъците на зората…
Независимо дали ще го разберат някога или не, ние сме предатели.

Михаел_Лайтман