АВТОСТОП 3
СНЕЖА

Събота, осем часа сутринта, на село в Югозападна България. Жена ми и синът ми още спят и аз се измъквам с колата и LOMO-то, за да поснимам из баирите и запустелите къщи. На едно място, където дърварите стоварват трупите, криввам по черен път, водещ не знам накъде. След колометър-два пътят става все по-тесен и все по-дълбок. Ударих и откъртих нещо отдолу на колата и реших да се връщам. Обръщам на една окосена поляна край пътя и в тоя момент иззад завоя се задава висока някога, но сега попрегърбена и кльощава бабичка, с прецизно прибрана бяла коса, кафява блуза на сиви шарки и черна пола на точици и дребни бели цветчета. В ръката си стиска дървен бастун и платнена торбичка на някакво маслинено зеленикаво каре.
– Бабо, нагоре ли си? Да те закарам?
– А̀рно, щом може.
– Може, разбира се, качвай се – отварям ѝ вратата отвътре.
– Ох – изстенва, влизайки в колата – чуждото си е чуждо!
Поглеждам я въпросително.
– Те тука имам четри пирона – и се пипа по дясната става на таза. – Една коза ме бутна̀ и я строшѝ. Две ѝляди лева ми земаа у Пирогов, ама ги турѝа ведна̀га и за три дена си стана̀х и си о̀дих. А у Перник две ѝляди лева искаа, ама след два дена да ги турат. Яз за два дена, че у̀мрем от болки.
– Ама виж сега как си ходиш добре, това е важното.
– Епа̀ одим си.
– Сега къде си тръгна̀ла? – сменям и аз ударението. Долу до селото ли?
– Епа̀.
– И ходиш пеша до долу?! – селото е на два и половина километра.
– А, идем пръво горе на спирката, да се качим оттам – има маршрутка, она̀ ни сваля до̀ле. Они сички шафьори ми спират като ме видат по па̀то, ама има едно младо момче, оно не ми спира.
– Защо не ти спира?
– А, де? Викам му, бе момче, защо не ми спираш, защо ме караш да о̀дим нагоре? Не видиш ли, че вече едвам о̀дим? Не ми спира. Ама сега каза̀а, че чел да о̀ди у София, там да кара маршрутка. Да о̀ди, ама като не си човек, къде че о̀диш?!

– Как се казваш?
– Снежа.
– На колко си години?
– Ох, душо, на 86.
– Ами не са ти много. Виж как си ходиш, добре си.
– Ох, душо, яз съм добре, ама мойто сине се помина преди осем години. На 48 години си ойдѐ. Как дойеше кравата, стана̀ и умрѐ.
– Сега сама ли си, нямаш ли кой да ти помага?
– Имам фнук, душо, ама и он…
– Какво той?
– Има две дечица, а тая, неговата, да земе да си о̀йде.
– Как така?
– Епа̀ те така, ойде си, зареза̀ го. И сега он е с двете деца у градо и яз съм сама. Оня ден се лъзна̀х и падна̀х, те тука се обѝх – показва ми посинялата си лява ръка над палеца. Ръцете ѝ целите на артритни възли, криви и кокалести. – Ама е добре, щом се движи и не ме боли ногу, че ми мине.

– На кой магазин да те оставя, Снежа?
– Те на тоя.
– Ама тоя е затворен, да те закарам ли до долния?
– А не, че почекам тука, она че дойде, в девет отваря, яз оттука си зимам.
– Добре, хайде да си жива и здрава! Като се връщам, ако си още тука, ще те закарам обратно нагоре.
– Арно.

Връщам се след час, а Снежа е още в магазина. Пием 3 в 1, изяждаме по една вафла Мура и тръгваме обратно нагоре.
– Ти какво си работила преди?
– Яз ли? У завод не сам одѝла, до̀ма съм работила. Бех плетачка.
– Плетачка!? Какво си плела?
– Осемнайсе години съм плела бебешки дрешки.
– Бебешки дрешки?! Е продаваха ли се?
– Епа̀ не знам, беше държавно. После съм доила крави, а после съм месѝла леб. Ногу убав леб вадехме. Сега развалия сичко…
– Ти хладилник имаш ли си, радио, телевизор?
– Имам, ама на нас преди ни отчуждия къщите – заради мината. Оно̀ ни мина се виде, ни нищо. Яз мойта къща си я земах обратно. Ама они наприли таблото за токо на седемдесе метра от къщата. И оно̀ се запалѝ. Дойдоа и го изгасия, ама оттогава немам ток.
– Откога нямаш ток?
– Епа̀ от години. Ама си имам газена лампа, с нея си светим.
– Ех, Снежа…

Стигаме до черния път.
– Не слизай тука с колата, лошо е. Ка̀чи ме горе, яз че си слезнем оттам.
– Къде е това горе?
– Е, по-нагоре.
Качваме се по-нагоре по асфалтовия път и стигаме до друга отбивка.
– Те тука ми со̀при. Еее това доле ми къщата.
–Тая долу?! Ама тя е с развален покрив! Не ти ли тече?
– А, не е целио разва̀лен, у долнио край не тече.

На снимката е Снежа. Вдясно зад нея се вижда мината, а вляво до ръката – къщата ѝ.

Георги Георгиев