Румен Радев влезе в българската политика като човек извън традиционния партиен елит – военен летец и генерал, който през 2016 г. беше избран за президент с подкрепата на инициативен комитет и БСП. Девет години по-късно неговото президентство приключи по необичаен начин – с предсрочна оставка през януари 2026 г. Така Радев се превърна в първия демократично избран български президент, който напуска поста преди изтичането на мандата си.

Тези девет години трудно могат да бъдат определени еднозначно. Те включват два спечелени президентски мандата, рекорден брой служебни правителства, множество конфликти между президентството и парламентарно излъчени кабинети, активна позиция по въпросите на националната сигурност и войната в Украйна, както и постепенното превръщане на президента от институционален коректив в един от най-влиятелните политически фактори в страната.

Президент, който постепенно разшири политическото си влияние

Конституционно президентът на България няма правомощията на министър-председател. Основните му функции са свързани с представителството на държавата, националната сигурност и отбраната, назначаването на служебни правителства при определени условия, връчването на мандати за съставяне на кабинет и правото да връща закони за ново обсъждане.

На практика обаче политическата нестабилност след 2021 г. даде на Радев възможност да упражнява влияние, което надхвърля традиционното разбиране за ролята на президента.

По време на двата си мандата той назначи общо седем служебни кабинета. Това се случи в период, в който Народното събрание многократно не успяваше да излъчи устойчиво правителство.

Това е един от най-съществените факти при оценката на неговото президентство. От една страна, назначаването на служебни правителства е конституционно правомощие на държавния глава. От друга страна, когато политическата система често не успява да произведе редовно управление, президентската институция неизбежно придобива по-голяма тежест.

Служебните правителства – най-силната страна на президентството или най-спорната?

Периодът 2021–2024 г. е може би най-важният за разбирането на Радев като политически фактор.

През 2021 г. той назначи две последователни служебни правителства с премиер Стефан Янев. След нова политическа криза през 2022 г. беше назначено правителство с премиер Гълъб Донев, а през 2023 г. Донев оглави и второ служебно правителство. През 2024 г. последваха две служебни правителства с премиер Димитър Главчев.

Това доведе до интересен парадокс.

Радев не беше министър-председател, но чрез назначаваните от него служебни кабинети президентската институция получи значително влияние върху изпълнителната власт.

Поддръжниците на този подход могат да посочат, че президентът е изпълнявал конституционното си задължение в условия на парламентарна нестабилност. Критиците му обаче виждат в това постепенно разширяване на политическата роля на президентството.

Тук е важно да се прави разлика между конституционно правомощие и политическо влияние. Първото е факт. Второто е предмет на политическа оценка.

Конфликтът с партиите

Една от отличителните черти на президентството на Радев беше постоянният конфликт с различни парламентарни сили.

В началото той беше избран с подкрепата на БСП, но отношенията му с партията постепенно станаха по-сложни. По-късно най-големите му конфликти бяха с ГЕРБ и с правителствата, свързвани с Бойко Борисов, а след това и с управляващите партии от периода след 2021 г.

През 2024 г., например, при назначаването на служебното правителство Радев заяви, че редовното управление е било „провален политически експеримент“, като остро критикува тогавашните управляващи.

Този стил направи президентството му много по-политически видимо.

Радев не се ограничаваше само до церемониални изяви. Той редовно коментираше действията на правителства и парламентарни мнозинства, критикуваше решения на изпълнителната власт и използваше публичните си обръщения като инструмент за политически натиск.

Ветото като инструмент за контрол

Друг показателен елемент е използването на президентското вето.

За деветте години Радев е наложил 46 вета, като първото е било през февруари 2017 г., а последното – през ноември 2025 г.

Това показва активното използване на една от малкото реални възможности на президента да влияе върху законодателния процес.

Ветото обаче не е абсолютна власт. Народното събрание може да приеме повторно закона с необходимото мнозинство. Следователно президентът може да забави и постави под политическа дискусия дадено решение, но не може самостоятелно да замести парламента.

Радев и външната политика

Особено спорна част от президентството му беше позицията по войната в Украйна и отношенията с Русия.

Радев последователно подчертаваше необходимостта от дипломатическо решение и предупреждаваше за рисковете от пряко въвличане на България във военния конфликт. В различни моменти неговите изказвания предизвикваха критики от партии и анализатори, които ги определяха като прекалено близки до руската позиция.

В същото време президентът не поставяше под въпрос членството на България в ЕС и НАТО. По време на мандата му България продължи да участва в структурите на двете организации, а Радев говореше и за необходимостта от укрепване на европейската сигурност и отбранителните способности.

Затова е важно да се разграничават конкретните му позиции от политическите интерпретации около тях.

Европа – по-сложна картина

В европейската политика позицията на Радев също не беше еднопластова.

Той подкрепяше стратегическата ориентация на България към ЕС и НАТО, а през 2024 г. заяви, че членството в Шенген, еврозоната и ОИСР е средство за постигане на по-висока сигурност и жизнен стандарт за българите.

Същевременно Радев често критикуваше конкретни политики на ЕС, особено когато ги свързваше с енергетиката, войната и националните икономически интереси.

Това създаде характерна за неговото президентство комбинация: проевропейска институционална ориентация, но често критично отношение към конкретни решения на европейските институции.

Какво се случи с политическия му образ?

Може би най-интересната промяна е тази в публичния образ на Радев.

През 2016 г. той беше представян преди всичко като генерал и нов политически човек.

След 2021 г. вече беше много повече от президент в традиционния смисъл. Той се превърна в политически център, около който се оформяха различни обществени и партийни позиции.

Служебните кабинети допълнително засилиха това влияние.

През януари 2026 г. Радев подаде оставка като президент. Конституционният съд установи оставката и прекрати правомощията му от 23 януари 2026 г.

Това беше необичаен финал на президентството. Вместо да завърши втория си мандат през януари 2027 г., той напусна година по-рано.

Как може да се направи равносметка?

Президентството на Румен Радев може да бъде разгледано през няколко основни характеристики.

Първата е силно политизирана президентска институция. Радев не остана в рамките на предимно представителната роля, а активно участваше в политическия дебат.

Втората е голямата роля на служебната власт. Седемте служебни кабинета, назначени по време на двата му мандата, превърнаха президента в ключов фактор при политическите кризи.

Третата е конфликтният модел на отношения с голяма част от парламентарните партии. Радев често се позиционираше като критик на управляващото мнозинство, независимо от това кои партии го формират.

Четвъртата е активната му роля във външнополитическия и военния дебат, особено след началото на войната в Украйна.

И петата е постепенното преминаване от президентска към по-широка политическа роля, чийто най-видим знак беше решението му да напусне президентския пост предсрочно.

Заключение

Деветгодишното президентство на Румен Радев беше едно от най-политически активните в съвременната история на България.

То съвпадна с период на чести парламентарни избори, нестабилни мнозинства и трудности при съставянето на редовни правителства. Именно тази нестабилност увеличи ролята на президентската институция и даде възможност на Радев да упражнява влияние, което при по-стабилна парламентарна система вероятно би било по-ограничено.

Неговото наследство обаче остава противоречиво. За едни Радев беше президент, който активно защитаваше държавния интерес и изпълняваше ролята на коректив на политическите партии. За други той постепенно превърна президентската институция в политически център и влезе прекалено дълбоко в ежедневната партийна борба.

И двете интерпретации трябва да бъдат разглеждани на фона на едни и същи факти: два спечелени президентски мандата, седем служебни правителства, 46 президентски вета, постоянна политическа конфронтация и предсрочно напускане на поста през януари 2026 г.

Затова най-същественият въпрос за оценката на епохата „Радев“ не е просто дали той е бил „добър“ или „лош“ президент. По-важният въпрос е как неговото президентство промени баланса между президентската институция, парламента и изпълнителната власт в период на продължителна политическа нестабилност.