Подреждаме едно лего тук с лапето. Ще си ходим на село с влака и сме решили да вземем само най-необходимото за тези две седмици извън цивилизацията. Всеки има право на раница на гърба си, а останалото, което може да вземем с нас, ще са дрехи и играчки за един от домовете за деца в село. Легото включително.

-Защо го разглобяваш-ме пита дребосъка и някак съжалява за разрушения замък от лего.

-За да има място в чантата за повече неща-подреждайки легото, подреждам и детските мисли в малката детска глава. Подреждам и илюзиите си, че може да живеем в един по-добър свят.Но нали все разправяш, че нямаме нужда от много неща, а само от най-необходимото.

-И това е напълно така – съгласявам се аз и разрушавам една от въздушните кули на този измислен дворец.

-Тогава защо за нас по една раница, а на децата правиш място за още. Те имат вече – и извръща малката наивна главица към купчините с дрехи и играчки в ъгъла – една, две, три…абе, поне хиляда. Не е честно за нас толкова малко, а за тях толкова много .

Дръпнах едно парче от основите на замъка и купчината парченца лего се срутиха като една мечта, докосната от грубите пръсти на реалността. Притежанието на вещи – ето как отмерваме стойността на животите си.Виж сега – оставих парчето от замъка на масата и погалих тези детски коси – това, че имаш една чанта, пълна с неща, а не хиляда, не значи че имаш малко. Това са неща, които днес ги има, утре – не. Единственото, което си е лично твое е това, което носиш в себе си.

-Като този супермен ли -и изважда от джоба на панталончето си любимият супермер с размерите на орех.

-Е, ако успееш да го опазиш от другите деца в детската, да – ощипвам малкото наивно чипо носле аз – Но всъщност говорех за друго. Помниш ли, когато ти подарих този супермен, колко щастлив беше?

-Аз още съм щастшив – свива големите си очи този малък човек пред мен.

-Ето, аз съм имала нещо и съм ти го дала. То ти е донесло щастие . И още ти носи. И знаеш ли какво? Аз не се чувствам все едно вече нямам супермен, а ти имаш. Аз се чувствам щастлива, защото всеки път, когато погледнеш тази играчка, ти се чувстваш щастлив, въпреки че вече не е моя. Ето, че човек може да бъде щастлив и без неща. И всъщност умението да се лишиш, за да има другия, е това, което наистина може да притежава човек и никой не може да му отнеме. Разбираш ли?

-Да, но с играчка е по-хубаво – слага си супермена отново в джоба и ме пронизва с пълен с недоверие поглед.

-Да, по-хубаво е. Но е още по-хубаво, когато те е грижа за някого толкова, че да му дадеш своята играчка, защото знаеш, че с играчка е по-хубаво да си щастлив.

-Както ти я даде на мен ли?

-Както аз я дадох на теб.

Целунах малката руса главица и се заех да доразбивам двореца. Ясно осъзнавах, че цял живот градим въздушни дворци, чиито поданици се превръщаме самите ние. А рано или късно илюзиите ни за света неминуемо се срутваха върху ни, за да ни събудят от самозаблужденията ни. А децата ни? Те бяха единствената ни надежда да ги изградим отново.Готово – извади ме от вглъбеността ми тънък детски глас.

-Кое е готово?

-Погледнах надолу, а пред мен две малки ръце , държаха разтворена празна детска раница.Защо си си изпразнил нещата? Колко време ги подреждахме. И какво прави супермена сам там вътре?

-Просто освободих още малко място – най-големите детски очи, скрили най-голямото детско сърце, се взираха в мен с очакване.

-Място за какво? – с недоверие поех чантата.

-За децата и за техните неща.

-Ами супермен? Него какво ще го правим?

– Искам и аз да бъда щастлив без него като теб – редяха малките детски устни големите думи на един пораснал човек – И затова освободих още място за още играчки на децата.

Разбирате ли?

За още играчки и за моя въздушен дворец.

Христина Коемджиева

https://www.facebook.com/hkoemdzhieva