Христина Коемджиева:Бабите и дядовците ни знаеха цената на нещата.
Докато помитах двора тая заран и въртях старата, лепена с тиксо лопата се замислих защо, по дяволите, не отида да си купя една нова джиджана лъскава лопатка, та като ме види махалата да ах-не и да ох-не с каква лопата събирам боклука. И се сетих за дядо ми..
Дядо ми беше такъв човек, че все ръчкаше нещо по къщата, все сглобяваше, нагласяше, поправяше. Помня като малка, когато тръгнех да изхвърлям някоя посчупена или одраскана вещ, как ме спираше и ме хокаше с думите “че какво й е, тя си е хубава.само едно лепилце тука ще й турим и е като нова.грехота е да хвърляш.”
Помня, че тогава си казах “боже, колко ли бедни трябва да сме, за да не може да си купим просто нещо ново.” И ме хващаше страшно срам. Срам от немотията, срам от кърпените ми чорапи, срам от бедния ми дядо.
Но веднъж, докато чукаше нещо на двора, дядо ми, а аз подскачах около него, дойде Румен. Румен беше малко по-млад от дедо. Много беден и с лош живот човек. Изглеждаше почти като бездомник. Помня, че ме беше страх от него. Брадясал и с чорлава коса. Винаги побягвах да се крия като го видя. Та онзи път дядо ми захвърли чукчето и каза само “Румене, влез млако и седни на ей оназ пейка там и ме изчакай”, после дядо се скри в къщата. Седеше Румен на тази пейка в цялата си нищета, седях аз скрита зад портата с кърпените си чорапи. След малко дедо се зададе. Носеше едно парче луканка и половинка ракия. Даде ги на Румен, а аз използвах момента да префуча покрай тях и да се скрия в къщата.
Румен не беше приятел на дядо ми. Румен беше просто беден човек, който търсеше милостиня по къщите, а дядо ми го бе научил, че у нас имаме достатъчно от нея.
Много идваше Румен по нас. Докато дядо ми почина. Оттогава не съм го виждала.
Но помня един от най-важните неизречени уроци, които ми даде дедо тогава. Той просто знаеше кое колко срува. Знаеше цената на нещата. За него да хвърлиш счупена лопата, която лесно може да залепиш беше разхищение, но на драго сърце даваше от залъка си на близките си и на нуждаещите се.
Погледнах скъсаните си чорапи и разбрах, че ние всъщност не сме бедни. Напротив. Дядо ми имаше толкова много, че с лека ръка го раздаваше на другите. Научих какво да трупам в живота си, какво да поправям и какво да раздавам. Научих го от най-богатият човек на света, който вечер преди да заспи сваляше от нозете си и от света това, което имаше нужда от поправяне и просто го поправяше.
Зачудих се колко струва една лопата днес. Сигурно по-малко от една луканка. Турих едно тиско да подсигуря стабилността на дедовата лопата и си пожелах само едно:
По-скоро да дойде моят Румен, та да ме види целият свят колко съм богата.
Post Comment