Според Александър Шмеман монахът има три задачи:
1) да се бори с дявола;
2) да изгражда в себе си нов човек по примера на Иисус (да се „охристови“, ако е коректно така да се изразим);
3) да се обожава, общувайки с Бога (радостният гъдел от Божествените енергии).

Монасите имат и четвърта „функция“, която открих лично аз, в периода на основното си образование. Тогава на въпроса на госпожата по физиката защо планетите не „изпадат“ от Слънчевата система и кое ги „крепи“ около Слънцето, аз й отговорих:

„Молитвите на монасите“.

При този внезапен достъп до качествено нова за нея информация госпожата се насълзи от вълнение, което, ако не знаехме, че „който трупа знание, трупа и печал“ (Ек. 1:18), щяхме да помислим за смях.

Сами разбирате обаче, че да трепеш дявола и да крепиш планетата Земя, така че тя да не се изтърколи, не е работа за всеки, не е занаят като чиновническия. Хората, които са пуснали прекалено дебел корен в тукашната страна на живота, имат други таланти: като този на един сърбин, който бе станал такава жертва на рекламите, че бе изродил лилава крава, която дарявала любов.

Затова монасите буквално са „в този свят, но не от него“.

Монашеството е будуващото съзнание на Църквата (когато Църквата вземе, че започне да става прекалено много тяло и по-малко дух, то тогава монасите слизат при хората и влизат в храма). За разлика от десните политически формации в България, монасите никога не са позволявали духът да напусне тялото.

Затова първото Отечество на всеки християнин е Църквата и християните бленуваме за нейната глобална империя. Сянката на Църквата е най-топлото и ярко слънце, на което можем да се надяваме.

От този свят обаче са грехът и неговото производно: смъртта. Когато грехът реши да укрепне в себе си и да се военизира, той се превърна в лаицизъм. Смъртта пък е закономерният завършек на материализма. Материализмът, от своя страна, е вероучението на всякакви отровни, но маршируващи ереси, поникнали от стомашните вълнения на просвещението.

Така или иначе, лаицизмът и материализмът са одеждите на атеистичния човек.

А атеизмът е грозно сирачество: детето да обърне гръб на Отеца си. Детето да си помисли, че е произвело родителя си, а че не е обратното.

Но понеже човекът е така или иначе програмиран да вярва, то и атеистът вярва. Но в халюцинации: вярва в себе си, в някое политбюрото, чучело или вожд. Колкото по-атеистичен е един ум, то толкова е и по-суеверен.

Затова християнството винаги е било победа над невежеството, включително когато това невежество се е появявало като динамика на запотеното тяло на прогреса.

Христос не дойде на земята, за да отбие чашата от ръцете на хората, а да замени вкиснатия оцет в нея с вино. Вино, което посредством евхаристията, се превръща в кръв Божия (символно, не физически).

Затова от въплъщението на единосъщния Му Син, което последният прие от любов, за да ни спаси, ние насам предпочитаме Отеца пред оцета.

Бог стана човек, пише св. Атанасий, за да може човекът да стане Бог. Бог стана човек по снизхождение, за да може човекът да стане Бог по благодат, ще уточнят Отците на Църквата по-късно.

Христос ни показа пътя на любовта: този от небето към земята. Монасите ни показаха пътя на вярата: този от земята към небето. А за разлика от цените на тока, топлината на Бога е електричество, което никога не поскъпва.

Това е нещо като асансьор, чиято посока и скорост зависят от една константна (любовта на Бога) и от една променлива (вярата на човека).

Ако някой физик не ви разбере, обяснете му го по следния начин: Бог и човекът се привличат с такава сила, която е правопропорционална на произведението от любовта на Бога и вярата на човека, и обратнопропорционална на квадрата от разстоянието между Бога и човека.

Кажете му: абе, като при молитвата на монасите.

Честито Рождество. „А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост” (Матей 2:10).

И вече знаете защо тази звезда никога няма да падне върху главите ни. Независимо от слуховете, които разпространяват физиците.