Последното, от което България има нужда, е притопляне на страите конфликти в бивша Югославия, хаос в Босна, Черна гора или в Северна Македония, антизападни и антибългарски настроения у съседите ни, силно влияние на Русия и поредното отделяне на България и Румъния от Запада чрез бъркотия в Западните Балкани. Какво ни коства това вече видяхме при юговойните през 90-те.

Другата трудност са настроенията в самата Северна Македония. Скопие наистина положи огромни усилия, за да изпълни всички условия за присъединяване към ЕС, като склони дори да промени името на републиката на Северна Македония, за да оттегли Гърция ветото си. Жертва, която не много балкански държави биха успели да направят. И когато пътят вече изглеждаше изгладен от пречки, своите съмнения изказа Франция, а след това и България повдигна въпроса за историческото минало. Това, че Франция става председател на ЕС за следващите 6 месеца, а съдбата на Северна Македония сякаш остана в ръцете на националистически настроения по този въпрос президент Радев, а не в прагматичното правителство, не е повод за оптимизъм, че нещата могат скоро да се оправят.

Разбира се, България би могла да има претенции към някоя държава, кандидатстваща за членство, ако тя не изпълнява конкретни условия. Но какво конкретно има в условието за признаване на идентичност, история, култура? Това е спор, който може да се проточи с векове и пак да не намери конкретен отговор. Не му е мястото на масата за политически преговори, а по историческите симпозиуми и в катедрите на университетските изследователи. Още по-непонятен е спорът за езика, който достигна върха на глупостта си, когато покрай трагичния инцидент със загиналите в катастрофа македонски граждани на магистрала „Струма“ българските телевизии правеха интервюта с македонци без превод. Това, че можем да разбираме донякъде какво казват комшиите, защото имаме диалектна форма, близка до техния език, далеч не означава, че македонски език няма.