,

ПРИЗНАНИЕ
„На П.”
Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви надрасна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.
И неусетно над живота
изгасна слънчевия ден;
дойде нощта със свойте буйства,
със викове и мрак студен.
По масите звънтяха чаши,
от дъното ревеше джаз
и със селяшка доверчивост
на всичко се отдавах аз.
Но и пиян, но и отчаян
пак никога не изтървах
ни вашите фалшиви думи,
ни вашия неискрен смях.
Творци на вицове и сплетни,
шумяхте вие до зори,
присмивахте се над Вапцаров
и с Ботев спорехте дори.
Един за друг крещяхте „браво”.
Лютеше от тютюнев дим.
Вбесявах ви, но ме търпяхте,
защото бях необходим.
Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.
Когато тръгвах да си ходя
от тези сцени отегчен,
над масите превити, вие
със завист гледахте след мен.
Защо? Щастливец ли изглеждах?
Къде излизах от нощта
със този възел на челото
и с гневно сключени уста ?
Кой би могъл да си помисли,
че като никога преди
една усойна тежка мъка
ще легне в моите гърди;
че аз до сутринта ще скитам
из градските градини сам
и под дърветата ще плача
от огорчение и срам;
че като птица ще се моля
на изгрева червен и тих:
дано ме върне при земята,
при хората, при моя стих !
ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ