Така е било и ще бъде. Постоянни опити на едни хора да направят другите стадо. Което да пасат и стрижат.
Днес въпросът за контрола не е вече национален въпрос, нито континентален – кой кого в държавата, а кой кого изобщо на планетата.
Само че хората са като урана (уран 235). Като зрънца са безопасни. Събрани, обаче (от световната мрежа) в едно те доближават критичната маса. И предизвикват верижни реакции. Камиони в Канада, камиони в Европа, …. камиони в Азия …

Човеците искат свободата си. Няма как да не я поискат. Ние сме вид, който е склонен да поробва и който е готов да мре за отнетата свобода. Това всъщност е хилядолетната история на цивилизацията ни. Кората на управлението, която иска всичко да застине и магмата на единиците, която клокочи отдолу.

Някакви зелени хартийки, някакви скенери, някакви ритуални разтвори. Скоро всичко ще падне. И само кучетата, облайващи “обикновените” по заповед отгоре, ще се чудят къде да гледат – приклекнали по ъглите с опашки между краката.

Чуват се двигатели на камиони. Като предварителни вибрации преди истински трус.

Защото всичко, от което имаме нужда, е на снимката. Земя, от която да се храним. И простор, към който да гледаме и да вървим. Ние сме човеци. Не овце.
…

( Имам такава непоносимост към миризмата на хунти и диктатори, че вместо да рекламирам новата си книга “Крадецът на слама”, пиша есета за свободата. Но какво биха били произведенията от всякакъв вид, ако ни затворят небето!!!? )

Дишайте! Над облаците слънцето продължава да свети!