Разбира се, че гледах документалния филм “Второто освобождение” и разбира се, че и аз като всеки друг нормален зрител останах дълбоко “унижен и оскърбен” от жестоката действителност на тази наистина варварска съветска окупация, пред която така нареченото “турско робство” ми се видя като dolce vita. Но трябва да си призная, че кошмарът от видяното във филма много бързо беше заменен от един друг кошмар, а именно – от констатацията, че българинът за пореден път последен научава истината за най-важните моменти от собствената си история. Защото в момента, в който пиша тези редове, пред мен на масата лежи книгата “България под комунистическо управление/Bulgaria Under Communist Rule” на американския писател J. F. Brown, издание от 1970 г.(!), в която изключително подробно и обстоятелствено е описана и несъществуващата война между България и Съветския съюз, и напълно несправедливата и безмилостна съветска окупация, и двойствената политика на Отечествения фронт, и финансовия и стопанския крах на следвоенна България. И тъкмо когато си помислих, че съм се освободил от този втори кошмар, трети, и много по-личен, кошмар се стовари върху мен – запитах се какво стана с тази така пламенно защитавана от толкова много мои приятели в България “теория”, според която само българите, живеещи в България, са наясно с развитието на родината ни и само те имат право да взимат отношение по “българските въпроси”. Как така всички мои дълбокопатриотични приятели в България останаха така неприятно изненадани от неочакваните разкрития на този документален филм, след като дишат въздуха на София и Пловдив и след като така бодро крачат по жълтите павета и по Главната? Как така само българинът, който живее в България, все още смята Санстефанския мирен договор за освободителен? Как така само българинът в България все още почита граф Игнатиев като национален герой и кръщава улици на негово име, докато той се е готвел да ни става вице-крал? Как така българинът в България последен разбра за лагерите на комунистическия режим и комунистическите репресии? Колко време трябва да мине, преди този “истински”, “автентичен” българин да проумее, че дори и на жълтите павета да живее, ако животът му преминава между Фейсбука, мачовете от Шампионската лига и салатата, той винаги ще си остане един обикновен “неразумен юрод” (ако ми позволите да цитирам българин, който е прекарал втората половина от живота си извън пределите на България, която между впрочем през 18 век дори не е съществувала като държава)? Филмът “Второто освобождение” не е за жестоката следвоенна действителност, той е за жестокото нежелание на българина да се вгледа в собствената си история и в собствения си живот.