Член съм на няколко групи за помощ за бежанци от първия ден. Направила съм каквото мога- дарения на няколко пъти, разказани публично техни истории. Плаках, докато имах сълзи. Но почвам да влизам в тежки размисли по отношение на нуждите им и как точно си ги търсят от нас персонално, не политически. Разрушените домове и масовите гробове са едно, но претенциите към някой , който с нищо не ти е длъжен , съвсем друго. Защо ги махали от хотелите, къде са им помощите? На фона на факта, че слизаш от бялата си Тесла, а аз вървя пеша до тъпия мол, девчонка, я оборот. Знам, че е първично и емоционално , но съм бясна, защото последните два дни виждам само надути физиономии, сякаш не те са ни на гости, а ние.