Май позабравихме, а?! Днес се навършват 125 години от убийството на Алеко Константинов.
Помествам (и друг път съм го правил) откъс от моята книга „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (Издателска къща ЛИК, 2005).
Заглавието е поставено допълнително.

БАЙ ГАНЮ ПОБЕСНЯЛ

„…твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат…“
Алеко Константинов

В известното си есе „Бай Ганю уби Алеко“ Илия Бешков казва, че „Бай Ганю излиза из страниците на книгата“. Ако и ние прекрачим отвъд границите на Алеко-Константиновата творба и влезем в океана на житейската фактология, ще трябва да признаем, че пророческите думи на създателя му (виж мотото по-горе) се сбъдват частично. Наистина неговият герой разруши стените на книгата, втурна се в действителността – което още веднъж доказва неговата т.нар. жизнена правдивост, – превърна се в четец и коментатор на „Бай Ганю“. Но той не изрече молитва на покаяние, не коленичи смирено като добрия Санчо пред мъртвото му тяло, не го оплака, а по думите на Боян Пенев „вместо да се поправи… влюбва се в себе си, счита за добродетел онова, което авторът е искал да изтъкне като необикновен порок“.
Още д-р Кръстев забелязва, че, взет от живота, Бай Ганю се връща в живота „и смаян гледа авторът как той от анекдотичен смешльо се превръща в жестока действителност“. Нямаше как междувременно да не се роди и метафората прозрение „Бай Ганю уби Алеко“ – според прекрасната формулировка на Илия Бешков. В цитираното есе той казва: „в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой“. Проф. Иван Шишманов пък пръв отбелязва, че антипод на образа е самият автор („вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алека“), една постановка, която Иван Мешеков ще доразвие, а Бешков ще завърши пак сентенциално: „Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори.”
Именно така, следсмъртно, се формира опозицията Бай Ганю – Алеко Константинов, или автор – герой (убиец на създателя си). Нямам и сянка от намерение да оспорвам авторството или да омаловажавам стойността на крилатата Бешкова фраза. Но позволете ми да споделя разкритието си, че тя е витаела из пространството още в деня след убийството на писателя. Свидетелството намираме в един почти неизвестен спомен на Христо Венковски (псевдоним на Хр. Пунев), според когото досущ същите думи са изречени на траурния митинг в Пазарджик от един „млад писател” (неизвестно кой!) и гласят така: „Бай Ганю за пет лева уби своя кръстник!” (вж. “Голгота – Алеко и Такев”, 1934). „Петте лева” не са само алюзия с предаването на Христос от Юда, става дума за пари действително дадени на убийците от кмета на с. Радилово.
Когато прочетох книгата със стенографските протоколи „Процесът по убийството на Алеко Константинов“ (1897, второ издание – 1999) и по-точно речта на прокурора от Пазарджишкия окръжен съд Хинек Майер бях просто поразен. Ако ние, божем мъчениците на литературоведските и прочие интерпретации на сюжета „Бай Ганю – Щастливеца“, бяхме малко по-трудолюбиви във фактологичните си издирвания, нямаше да изпуснем от очи този блестящ анализ и той сигурно би продуцирал съответните анализационни резултати.
Ето част от думите на Хинек Майер:
„Днешното съчинение аз смятам да нарека „Бай Ганю побеснял“. Покойния Алека, мъжа с доброто сърце, никога нямаше да напише това, което написах аз. Неговият „Бай Ганю“ беше му родното дете, дете похвалено с недостатъци, които му е завещала злата съдба, вековното робство. Но все таки това дете беше му любимо. Той го съветваше чрез бащински, приятелски, хубави съвети, да очисти своето дете. И аз не намирам, Г-да Съдии и Г-да Съдебни заседатели, че този „Бай Ганю“ е вече толкоз изкривил в своята душа, щото да е непоправим; и аз намирам, Г-да Съдии, че нашият „Бай Ганю“ е хванат днес само от една от болестите, че тая болест е изкоренима. Цярът ще дадете Вий, Вий сте критици върху мойто писание, но същевременно и лекари. Аз пиша съчинението с перо, Вий ще произнесете своята присъда във вид на критика. Тая критика ще бъде същевременно и цяр за бяса, в който е попаднал „Бай Ганю“…“
Всичко това е произнесено в Пазарджик на 5 ноември 1897 г. от един нелитератор, провинциален прокурор, един „български чех“ (какъвто впрочем е и Константин Иречек). Но, забележете как неизвестният за нас блюстител на закона (Алеко Константинов също е юрист!) вещо разграничава литература от реалност, как изключва възможността писателят да сътвори собствения си герой-убиец, защото „все таки това дете беше му любимо“ (докато в Бешковата интерпретация за взаимното отричане „правото на живот“ това не става). Т.е. прокурорът визира като убиец не литературния, а „живия“, измъкналия се от опеката на автора си герой. Хинек Майер приема, че такъв има! Пише съчинение за него, въз основа на факти. И желае от съдиите критика, във формата на справедливо възмездие за „побеснелия“ Бай Ганю. (Доколко такова възмездие действително е получено тук не ни занимава…)
Десет години след смъртта на писателя тезата „Бай Ганю убиец на създателя си” се възражда. Проблематизирайки А.-Константиновия политически неуспех, „когато в изборите през 1894 г. трябваше да дели мегдан с Бай Ганя”, П. Ю. Тодоров пише: „Докато по-преди Бай Ганю се правеше на ахмак пред своя изобличител (…), сега неговите чада зашушукаха със своя достоен отец и той подигна кримката си из засада срещу него…” („Аристократизма – основна черта на Алеко”, сп. “Мисъл”, 1907, кн. 3).
Ето че полека-лека навлязохме в проблема за митологизацията. През изтеклото малко повече от столетие фигурата Бай Ганю придоби огромна литературна и извънлитературна разпространеност. Същото на свой ред стана и с личността на Алеко Константинов. Според видния ни библиограф Тодор Боров „Бай Ганю“ е най-популярната българска книга – още през 1947 г. той пише, че „единствени стиховете на Ботев могат да съперничат днес с „Бай Ганю“ по своя общ тираж“. Но „бум“-ът в издаването на творбата не настъпва изведнъж. Цели 22 години след смъртта на А. Константинов не се явява ново самостоятелно издание на произведението (в двутомника, излязъл през 1901 и 1903 г. „Бай Ганю“ е публикуван заедно с „До Чикаго и назад“ и комедията „На свободна почва“). Обаче в периода до 1917 г., когато е осъществено второто самостоятелно издание на книгата, автентичният литературен герой е заменен с други едноименни герои: „живия“, фолклоризирания, митологизирания, вторично олитературения.
Ала дори когато книгата започва масово да се преиздава процесът на „дописванията” й продължава. И при всички тях, казано обобщено, Бай Ганю олицетворява, от една страна, някои комично-симпатични, дори добродетелни страни от характерологията на българина, а, от друга – превръща се в етикет на злия гений в българския обществено-политически живот. Оттук и „байганювщината“ се превръща в амбивалентно понятие, хем удобно за мистификаторите, които досъчиняват
Бай-Ганювите истории, хем емблематично за сериозни автори – писатели, критици, публицисти, художници, учени. Съвестният изследовател не може да отмине различните посоки на митологизацията, още повече, че има моменти, в които те взаимно се проникват и диалогизират една с друга.
Така още през 1897 г. Георги Хаджибонев издава повестта „Братът на Бай Ганю Балкански“. Оттук насетне в литературата ни ще се явят маса „сродници“ на героя. През следващата 1898 г. в Русе излиза книжката „Въздишките на Бай-Ганюва син“ от Никола Балабанов, стихотворно съчинение с мистифициран предговор „от Алеко Константинов“ (който от една година е покойник). Някои от следващите са „Дъщерята на Бай Ганю и нейните кандидати. Ревю комедия в 5 действия“ (1921) от Сава Злъчкин, романът „Внуците на Бай Ганю“ (1946) от Георги Савчев. Има и анонимни “дописвания” от рода на “Бай Ганю Кюстендилски. Самопризнанието му” (1896), “Бай Ганю. Хуморески. По чист шопски говор от веселия хуморист Бай Пижо” (1905), “Бай Ганю в Европа. Много смешна комедия в едно действие” (1926).
Постепенно българският политико-книжовно-вестникарски живот се насища с мултипликации на тоя образ (можем да употребим и модерното понятие „клонинги“, въпреки че непознатото в миналото клониране на човешки същества не е узаконено и днес), интерпретиран в услуга на разноцветни политически позиции и в болшинството случаи изобличаващ съответния партиен противник. След 9. IХ. 1944 г., например, в своите „Ситни дребни като камилчета“ (1946) Трифон Кунев включва два фейлетона – „Челядта на Бай Ганя Балкански“ и „Внукът на Бай Ганя тържествува“, които земеделецът опозиционер адресира срещу службогонството, изборните машинации и полицейщината на отечественофронтовците. От своя страна те също се възползват от скандалната слава на героя, за да се разправят с опозиционерите (вж. книгата „Бай Ганю Петконски“ , 1947).
След 10. ХI. 1989 г. историята се повтаря – примерно с книгите „Внуците на Бай Ганю“ (1991) на Спас Гърневски и „Червеният Бай Ганю“ (1995) от Асен Цанков. И така продължава до ден днешен – удивително е например съвпадението между името на нашия герой и фамилията на един активен политик от периода на прехода (също „европеец“, също „приятел“ с първенците на световния елит), към което съвсем непредубедено можем да добавим и приликата във външния вид и публичното поведение (комедиантство, манипулация със сакрални понятия като „българин”, „патриот”, „на ползу роду”). И напълно естествено същият бе превърнат в литературен герой („Приключенията на Жорж Ганчев“) от Деян Енев…
Другата посока на митологизацията определя Бай Ганю като емблема на „българина въобще“ – комичен, но надарен със симпатични качества. Така през време на войните (Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна) в множество публицистични и журналистически писания, фейлетони, вицове, карикатури (Бай Ганю в българската каритатура и илюстрация е направо девствен изследователски сюжет!), куплети, скечове, даже драматургични произведения Бай Ганю покрай другото се явява съобразителен, изобретателен, практичен и – разбира се – голям патриот и храбрец, който надхитря и побеждава враговете, служейки на националната кауза. Подобни черти има едноименният герой в хумористичния лист „Балкански папагал“ (1915–1927) на Сава Злъчкин. Всяка седмица този „стенвестник”, окачван в кафенета, кръчми, бръснарници, коментира в карикатури политическите събития от Европа и България. Тук всяка държава има свой визуален и именен знак – САЩ се идентифицира с дългия Чичо Сам, с цилиндър на звездички и заострена брадичка, Франция пък е красивата Мариана, украсена с „петелска” шапка, Англия се олицетворява от дебелия Джон Бул, с лула, сюртук, ботуши и нахлупен цилиндър, СССР, разбира се, е грамадна червена мечка. И ето го нашия човек – Бай Ганю: румен, пълен и засмян, със засукани мустаци, калпак и дебел чепат бастун, остроумен и добродушен тарикат…
Изключителна популярност по време на войните добива пиесата на Борис Руменов (Борю Зевзека) „Балканската комедия“ (играна в полеви театри на самия фронт, отпечатана през 1918 г., впоследствие разширена), която представлява политически фарс, насочен срещу нашите „съюзници-разбойници“ от Балканската и Междусъюзническата война. Тук комедийният конфликт противопоставя Ганю Балкански на Хасан Ага, Кир Яне, Газда Джуро, Йово Црногорец и Домну Мамалигареску. Всичките тези „балкански субекти“ са събрани в основния им плац на общуване – кръчмата, но в случая тя играе и “геополитическа” роля. Героите са представени откъм смешно-отрицателните им страни, остроумно уловени както ситуационно, така и чрез характерни поведенчески и езикови жестове. Ганю Балкански също е смешен, но пък е откровено симпатичен образ, който някак простодушно олицетворява националните идеали за независимост и обединение. И както навярно се досещате, макар и жертва на козни и предателства, на удари в гръб и поражения, моралният победител в крайна сметка се оказва нашият герой.
За да доокръглим облика на митологемата, нека приведем още любопитна фактология. Така през 1909 г. в София започва да излиза сп. „Въртокъщник“, преименувано по-късно на „Бай Ганю“ и просъществувало до Балканската война. Редакторът на в. „Щурец“ Райко Алексиев – художник, карикатурист и писател хуморист – кръщава популярния свой герой (досущ „байганювец“) със звуконаподобителното на Ганю име – Гуню Гъсков, което пък е идентично с името на друг герой от „Бай Ганю“ – Гуню Адвокатина. В сатиричната си поема „В страната на розите“ (1939) Емануил Попдимитров въвежда друг двойник/клонинг на Бай Ганю – Генко Гинин, като аналогията с А.-Константиновата творба е разпознаваема още в самото заглавие.
Прескачайки в годините, когато у нас вицовете останаха кажи-речи единствената и не съвсем безопасна форма на критика срещу тоталитарния режим, не можем да не забележим, че измежду основните персонажи в тях се откроява пак Бай Ганю (варианти – „инженер Ганев“, „Ганчо“, „Ганю“ и пр.). Вторично фолклоризираният литературен герой е носител на амбивалентни, но все характерни за „социалистическия българин“, качества. Повечето от тия вицове започват с „Бай Ганю, Американеца, Англичанина и Французина“ – т.е. те повтарят А.-Константиновия модел на сюжетно ситуиране между „чуждостта“ и „родността“. Това разбира се е нова/стара фолклорна форма за комично проблематизиране на специфичната балканска характерология. Но, което е по-важно – това е масовата защитна и съпротивителна реакция срещу насилствено наложения изолационизъм спрямо свободния западен свят.
Своего рода „модерни, социалистически“ порождения на митологемата „Бай Ганю“ са героите на Атанас Мандаджиев – „Башмайстора“ (белетристична поредица и телевизионен сериал), и на Цветан Стоянов – Буди Будев (вж. „Изключителната биография на Буди Будев“, 1969). „Родственици“ на Бай Ганю са и персонажите на Емил Манов от книгата с фейлетони „Внуците. Писма до Алеко“ (1977). А що се отнася до опозицията автор – герой, която според мен стои в основата на дискутираното митопораждане и миторазпространение, най-адекватно на нея реагира драматургията – пиесите „Щастливецът иде“ на Руси Божанов и „Господин Балкански“ на Георги Данаилов…
Днешното постмодерно литературно съзнание, естествено, няма как да не се възползва от един толкова благодатен за интелектуални приключения във времето и пространството образ. В своята „Сантиментална география“ (2000) поетът Пламен Антов има няколко „сюжетни“ стихотворения с герой Бай Ганю. Той ту се явява в опозиция на българската митологема „Европа“, ту „чете“ произведението на създателя си като „модерно“, ту „(само)убива своя автор“, ту гостува в неговия музей… Творбите на Антов са обраснали с много култура и литература, преливат просто от преки или скрити български и чужди цитати, дори са снабдени с бележки под линия. Има и пародия, ирония, гротеска, мистификация, има заиграване със стилове, жанрове, въобще със всякакви словесни и несловесни форми. Обаче в контекста на общата за книгата „идея за родината“, на цялото „разчистване на сметки“ между лирическия „аз“ и света постмодерният „краевековен“ Бай Ганю се оказва не много по-различен от Алеко-Константиновия; той пак е емблема на бездавностната парвенюшко-просташка утилитаристична философия, пак е в плен и на психолого-поведенческия си стереотип.