Говорим си за живота в соц лагера. В дискусията споменах за наскоро излязлата книга „Досието Жана“ на Милена Макариус, която е в пряка връзка с документалния филм на дъщеря й Божина Панайотова „Червено, твърде червено“.
И написах:

“Да, и същевременно имаше деца на по-издигнати в йерархията и привилегировани родители, които много добре разбираха цинизма на соца. Може би заради по-интелигентната семейна среда. Имах такива съученици и приятели. Но това по-скоро се подразбираше някак, прокрадваше се в мълчанието. А то беше общото.

Възпитават те да си мълчиш, да не говориш “пред другите” – нормално желание на родителите да предпазят децата си. Което обаче беше много удобно за режима. Свикваш да не говориш и дори да не мислиш за гадостите на соц лагера. И така наистина можеш да си живееш безгрижно в него – да си доволен от това, което имаш, и да не забелязваш това, което нямаш.

Пак в “Досието Жана” го има този момент. Някак й “прошумоляло” край ушите тогава за неин чичо или вуйчо, който е бил в “Белене”, той самият не е говорил за това, жена му и дъщеря му си спомнят само негови откъслечни и накъсани реплики, могат да ги повторят, но не и да сглобят разказ. Защото им липсват думите за това.

Та може би по тази причина ожесточените спорове днес са около мизерията и дефицита на стоки – и банани примерно, а по-големите поражения остават невидими. Те са в мисленето и в манталитета на хората. И в разбирането за свобода, както стана дума по-горе.”