Той е роден с бъбречна недостатъчност. Тя е негова майка. Майка е на още две деца. Заминава да работи в чужбина, за да събере средства за трансплантация на сина си. Там научава, че е болна от рак. Така нарамила на едно рамо гурбета, а на друго-болестта успява да събере пари за сина си и трансплантация е извършена. Успешно. Прибира се в България с трепет за новия живот, който ги очаква. Остава само животоподдържащата медикаментозна терапия, без която организма му ще отхвърли бъбрека, но тя е фасулска работа в сравнение с трансплантацията. Фасулска, ако живееш в нормална държава. В България подобни занятия приемат безмерни размери. Единственият диспансер по бъбречни трансплантации в България, помещаващ се в Александровска болница се мести, заради ковид ситуацията. Къде никой не казва. Какво ще правят пациентите-също. Когато майката пита какво се случва с предстоящия преглед, от болницата й отговарят:”диспансер просто няма, следете в медиите”. А бъбрека си търси своето, както и живота. Така освен борбата за живот, която води семейството, то се изправя и пред една друга много по-мъчителна борба-тази за оцеляване. Защото в България да ти откаже бъбрека не е най-страшното. Най-страшното е да се сблъскаш с държавния апарат. Толкова е страшно, че да си събере багажа и децата и да замине в чужбина, където да започне от нула или да се изправи в поредната битка срещу здравната ни система е кръстопътя, на който е застанала тази майка на дете с чужд бъбрек в тялото. А пътеводните табели не дават насоки, а задават въпроси:
Кое ще е по-разумното, по-щадящото, по възможното?

Но най-вече кое ще е по-смисленото.

И това е най-страшното, защото когато започнем да се питаме има ли смисъл да останем в страната ни и да поемем по пътя на поредната борба срещу собствената ни държава, тогава досущ като един бъбрек, ни става ясно, че биваме отхвърляни от собствената си родина, а държавен апарат да осигури животоподдържаща терапия “просто няма”.
Просто няма.