Когато говоря, аз непрекъснато давам примери. Дори и да се старая да не го правя, то някак става от самосебе си. Навремето даже така се отплесвах, че ми викаха Сетая Примера. Ако се наредят един до друг всички примери, които съм давала, със сигурност ще се построи магистрала от тук до Луната и макар да не помня всичките, един се откроява ярко: примерът с Пеперудата, най-любим на мен и на децата.

Не знам кой е първоизточникът на тая история, но според нея някакъв мъж видял веднъж пеперуда, която се борела с всички сили да се освободи от пашкула си. Така се мъчела, горката, че на него му дожаляло и решил да ѝ помогне. Грабнал малка ножичка и внимателно разрязал пашкула, очаквайки пеперудата доволно да разпери криле и веднага да полети. Вместо това обаче тя запълзяла едва-едва по земята, а крилете ѝ се влачели безпомощни и раздърпани. Няколко дни се тътрела така и се крила под един камък, а после умряла. Човекът бил смаян и натъжен, но и той, както други, не знаел това, което не знаел и с това си незнание я убил.

Не знаел например, че наглед мъчителната борба за излизане от пашкула е жизненоважна за пеперудата, понеже само така хемолимфата (пеперудената кръв) може да премине от тялото към крилете ѝ и да активира мускулите, благодарение на които тя после може да полети. Не знаел, че онова, което на него му изглеждало като мъчение, за пеперудата било единствен път към свободата.

Спомням си, че когато за първи път прочетох тази история (преди много години), първо за раждането на децата се замислих. Като малка все се чудех откъде-накъде такъв съвършен дизайн като човешкия ще има такова фундаментално несъвършенство като неудобен, неестетичен и изобщо абсурден родилен процес, но после започнах да подозирам, че може би и хората, също като пеперудите, се нуждаят от тази първа тренировка по издръжливост и сила. Може би идването на света нарочно е така замислено, щото да подсигури енергия за разгръщането на криле и всеки, грабнал ножици, за да помогне, е възможно по-скоро да навреди.

Винаги ще съжалявам, че колкото и да се старах, не успях да родя както трябва децата си и макар понякога да ме гложди, че може да съм ги лишила от нещо важно, се успокоявам с факта, че първата борба с пашкула съвсем не е единствена. През целия си живот човек се бори да се освободи от най-различни свои ограничения, за да премине на следващото ниво и по всичко изглежда, че това преминаване се случва именно в моментите, в които отстрани той изглежда в безизходица; отчаян, изтощен и притиснат. Така, както желязото се кове, докато е горещо, така и характерът на човек се изгражда чрез трудности, което пък означава, че да спасяваш някого от собствените му трудности (било то отделен индивид или цяла нация) не е добрина, а е всъщност отнемане на сила и спъване на развитие.

Точно с тези мисли наум (и след няколко допуснати грешки с роднини и приятели) навремето си обещах, че никакви чужди пашкули повече няма да режа и освен морална подкрепа, нищо друго няма да предлагам на хора, които се борят със и за себе си. Дали съм удържала на това обещание? Естествено, че не. Ужасно трудно е да се разграничи емпатията от вмешателството или правилното действие от убийственото бездействие, а още по-трудно е да гледаш как някой се мъчи и да останеш безучастен.

До ден-днешен се старая се да не допускам грешката на мъжа от пеперудената история (най-вече по отношение на децата си), но още не съм съвсем сигурна къде е границата между учтивата ненамеса в чуждото раждане и прераждане, и абсолютното безсърдечие, което понякога може дори да коства живот. Половин век не ми стигна да си измисля правило по този въпрос и затова сега гледам с надежда към втората половина и чакам просветление. Неделна мъдрост, кардамоМММен чай и първи снегове, лепидоптероложка Сетая.