Влязохме с една приятелка да изпием по едно кафе в непознато за нас забито квартално кафене. Вътре миришеше на странна смесица между мухъл и силен препарат. Усещаше се, че някога вътре бе пушено. Нямаше никого освен барманката и един много възрастен човек, четящ вестник на едно сепаренце в ъгъла на стаята, в която се помещаваше кафенето. Огледах го. Наистина беше много възрастен, но за сметка на това много елегантен. Макар и износено, сакото му стоеше добре. Под него се подаваше мъжки елек и добре изгладена риза. Кадифени, леко протрити панталони се спускаха по краката му. Човекът се опитваше да набере някого по телефона.

Поръчахме си кафе от бара и седнахме в сепарето в другия ъгъл. След малко се унесохме в разговори и забравих за стареца. Само от време на време, когато погледа ми минаваше покрай него, виждах, че той все още се опитваше да набере някого. Неуспешно.

С моята приятелка огласяхме заведението със смеха си. Добре, че нямаше други хора, за да може да се насладим пълно на срещата си. След малко старецът се изправи, опря се на бастуна си и тръгна към изхода на заведението. Тъкмо беше хванал дръжката на вратата и се спря. За миг застина и извърна поглед към нас. След това бавно се приближи:

• Пожелавам ви да се насладите на кафето си – обърна се към нас той.

Вдигнахме поглед и му благодарихме. Имаше някаква светлина в очите му, която лъщеше на много сбръчканото му старческо лице.

• Да знаете, трябва да се радвате на приятелството си. Да седнеш с приятел и да си говорите….Аз съм на 90 години – старчески изричаха устните му, а очите му се пълниха със сълзи.

Пожелахме му здраве, а той си замина. На 90 сигурно нямаш много приятели.

Дали телефонът даваше заето или нямаше кой да отговори отсреща не знам. Знам само, че самотата на един човек на прага на края на живота му, ме озари така, че да видя колко съм щастлива. Та аз пиех кафето си с другар до себе си, по дяволите. Защо трябваше да стана на 90, за да разбера, че не само имам нужда от толкова малко в този свят, а че вече го имам.