Бих нарисувала България в черно, тук- там светлинки и сияния, останалото – мрак, отчаяние и безнадеждност.
Има и връх – там се бият помежду си черни души.Бият се кой да държи нишките на паяжината, която обвива нещастната ни държава.Всъщност паяжината отдавна не е паяжина.Нишките са дебели и здрави като корабни въжета.По тях висят стотици хора- паразити , които се хранят с подкупи, проценти, лобизъм, кражби.
Горе на върха са пачките и кюлчетата.
Долу хората бродят в лепкавия мрак за да открият трошици..
Вчера гледах филма ” Ботев”.Пак мрак и оцеляваща нация, неразбиране, страх, примирение .Разликата е само във вида на робството.
Светлинките винаги съществуват – като четниците, паднали на колене на Козлудуйския бряг.Хора, отиващи на смърт за свободата.Като Ботев.
Плаках, гледайки филма – болезнено истински, безкомпромисно реален.И повярвах – ще бъдем.Светлинките никога няма да напуснат земята ни.
Светът се променя.
Ще дойде времето, когато ще нарисувам България в бяло.
Не е пожелание.Не е мечта.
Вяра е.Сигурност, разчитане на знаците, познаване на процесите.
Вяра и обич.