По повод един филм за Христо Ботьов Петков от онзи ден
НЯМА КАК ДА СТАНАТ ЧУДЕСА
.
Филмите винаги са КОЛЕКТИВНО ДЕЛО, а романите – само ИНДИВИДУАЛНО.
Затова дори социалистическата цензура не успя да задраска като творци, като индивидуалности един Димитър Талев, един Димитър Димов, една Вера Мутафчиева…
Затова нямаме дори един-единствен български филм на историческа тематика, който да е що-годе свестен, понеже е колективно дело.
В българската драматична история има моменти, достойни за нова епохална “Илиада”, герои, достойни за световен епос.
Но направените за някои от тях филми и онези, които ще се правят, понеже са колективно дело, няма как да не са продукт на липсата на национално самосъзнаване, достойнство и отговорности.
Жалката ни история в последното столетие и нещо (от Балканските войни насам), вкл. половин век комунизъм и над три десетилетия егоистичен и мерзък преход не е могла да създаде и утвърди такова колективно самосъзнание.
Няма как да очакваш чудеса, когато героизирането на историята ни по същество е компенсаторен механизъм за жалкото ни минало и настояще като народ, когато тя е обект на кръчмарски и фейсбук “героизъм”, когато подсъзнателно оправдаваме с нея липсата на обществено съзнание и отговорности сега.
Величието или духовната нищета на един народ не се мери по историята му, а по настоящето му, израснало от тази история или плачещо над гроба й.