Битката при Куновица – забравената голяма победа на християните срещу ранната Османската империя!

На днешния ден през 1444 г. се провежда първата от двете решаващи битки по време на последния кръстоносния поход – този на Владислав Трети „Варненчик“ срещу турците в България.

През 1443-та, едва 19 годишен, кралят на Полша и Литва Владислав III Ягело, наскоро наследил и престола на Унгария, организира кръстоносен поход срещу турците с цел изтласкването им от Балканите. Изгубил баща си на 10 годишна възраст Владислав е отгледан от военните в кралския двор, поради което развива особено силен рицарски етос. С типична за млад рицар отдаденост се хвърля в организирането на общохристиянски поход срещу Османската империя. В него включва особено разнороден съюз от народи и войски – от полски, литовски и руски полкове, през унгарски и трансилвански рицари, до Ордена на Дракона, Влад II Дракул (бащата на Влад Цепеш), влашки, молдовски и сръбски воеводи, та дори няколко хиляди българи, предвождани от Фружин Шишман, сина на последния търновски цар.

През 1443-та походът успешно освобождава Ниш и София от турците – първото освобождение на града след падането му под османска власт. Зимата прекратява възможността за прекосяване на Средна гора, обаче, и бива отложен за следващата година. На връщане турците правят опит да го унищожат, възползвайки се от отслабената му позиция в зимните проходи.

Султан Мурад смята, че може да се възползва от ситуацията и да ги разбие, изпращайки всичките си налични от другата страна на прохода войски, водени лично от зет му – Махмуд бей. Турците изчакват удобен момент, за да ударят и такъв се поява на 4 Януари 1444 г, когато войските на кръстоносците започват да прекосяват река Нишава, край Куновица – между Пирот и Ниш.

Само половината войска е прекосила, когато пада мрак и преходът се налага да бъде прекратен до следващия ден. Това е моментът, който турците чакат – Мурад нарежда атака срещу войските, останали на източния бряг. През нощта, в ранните часове на 5 януари, под лунна светлина турските войски връхлитат лагера на прекосяващите Нишава кръстоносци. По всички правила на войната това е напълно правилно тактическо решение, което би следвало да донесе на Мурад победа. За негово съжаление тежката полска и унгарска пехота в лагера удържа първоначалната атака, предотвратявайки паника сред войската, която лесно би се превърнала в често срещаното при подобни исторически битки паническо отстъпление през реката, завършващо винаги с клане и огромни загуби.

Преди падането на нощта Владислав и Хуняди вече са преминали от другата страна на реката. Когато те научават за турската атака моментално оставят пехотата да пази запасите и лагера, а те се впускат начело на кавалерията през реката, да ударят десния фланг на турските войски, притискайки ги по този начин между ездачите от една страна и тежката полска и унгарска пехота в лагера от друга. Ударът смазва десния фланг на турците и праща цялата войска в отстъпление. Според тогавашните източници турците губят практически цялата си войска, малко над 15,000 души – половината от всичките им сили на Балканите по това време. Най-значимите им загуби, обаче, са стратегически. В битката е пленен самият зет на султана – Мурад бей, а Георги Кастриоти Скендербег – участвал в битката като Османски васал, решава след бягството си тъкмо от това поражение да прекрати васалитета си и започне близо 30 годишната си борба с турците.

За битката, за съжаление, не се говори толкова, колкото за християнските поражения срещу турците.

(на картината: Битката при Варна една година по-късно, в която Варненчик загива)