7.01.2017, в сняг до уши, учредихме “Да, България!”. Предизвикателство тогава ни беше времето – как да дойдат хора в този сняг? Хора дойдоха и залата едва ги побра.

Шест години по-късно трудни са времената – как сред всички световни и политически турбуленции да върнем на хората надеждата, че България има път напред, а няма да повтаря до безкрай още от същото? Вярвам, че ако някой на този политически терен има шанса да свърши тази работа с надеждата, това ще е “Да, България!”. И не защото сме толкова по-добри или по-специални, ами просто защото инатът, с който защитаваме собствената си надежда за България и работим за промените, които ще я доведат, не намаля за тези шест години. Напротив – увеличи се, увлече още хора със себе си и някъде по пътя от оръжие започна да се превръща в мост през трудностите.

Днес можем да правим всякакви равносметки, но на мен най-важна ми се струва тази: за 6 г. неотклонно, упорито и сериозно защитавахме с действията си онова, заради което изобщо влязохме в политиката. Идеята, че, ако всички заедно си свършим работата, България може да продължи напред свободна от стари зависимости и готова да се възползва от възможностите на бъдещето.