Учителката по английски език в седми клас ни даде за домашно есе на тема “Най-голямата ми мечта”. В мига, в който чух заглавието на темата, изпитах странна смесица от остра болка, срам, тъга. Повече от всичко на света мечтаех за една силна, топла прегръдка. Прегръдката на мъж, въплъщаващ идеала ми за мъжество. Една прегръдка, в която да усетя, че съм напълно приет и обичан от него просто заради това, което съм. Че този мъж се гордее с мен. Без да е нужно да доказвам нищо. Без да е нужно да правя каквото и да е, за да заслужа. Без да е нужно да съм послушен или изпълнителен. Не че някога съм бил. Е, мечтата ми се сбъдна. Само веднъж, но се сбъдна. Бях на 33, познавах този мъж отскоро, макар и сякаш от цяла вечност. Бяхме любопитна гледка за околните. Двама възрастни мъже, прегърнати и плачещи. Мълчаливо. В един безкрайно дълъг миг си казахме без думи всичко онова, което и цял живот не би ни стигнал да изречем. И въпреки че ми се случи само веднъж, смятам себе си за късметлия. Осъзнавам, че милиони млади мъже и жени по света никога няма да усетят това уникално чувство, което изпитах в онзи дъждовен летен ден. Без значение дали баща им присъства под някаква форма в живота им или не. Един огромен глад върлува в душите на много от нас. Винаги е бил там. И това е гладът за позитивно мъжко бащино присъствие.

Веднъж пусне ли този копнеж корени в сърцето, болката никога не отшумява напълно, мили хора. Напротив. Често пъти влиза толкова дълбоко в подсъзнанието ни, до степен, до която вече не разпознаваме автентичния му глас. Така започваме да слагаме различни имена на симптомите на тази липса, когато се случи да излязат на повърхността. Копнежът по онзи зрял, стабилен мъжествен баща, който да наставлява живота ни и да бъде винаги наша силна опора и подкрепа, приема формата на множество проблеми, пред които сме изправени днес. Социална тревожност. Гняв. Липса на самоувереност. Липса на житейска цел. Празнота. Съвременната ни култура прави така, че е много по-лесно обаче да говорим за тревожност, отколкото за истинския глад зад нея. Да признаем публично, че страдаме от липсата на позитивно бащино присъствие, води след себе си редица негативи. Острата болка, срам и тъга, която изпитах в часа по английски, неминуемо се усеща в сърцата. И ни вкарва в размисли за собствените ни житейски избори като зрели възрастни. И за последствията от тях. В размисли накъде отива целия ни свят. Затова сякаш мълчаливо преглъщаме болката и копнежа по онази бащина фигура и продължаваме напред.

Скъпи настоящи и бъдещи бащи, ако не оказвате позитивно мъжествено влияние върху синовете ви, те вероятно ще растат слаби, неуверени и лишени от житейска посока. Или ще поемат по пътя на насилието. Дъщерите ви вероятно ще растат в отчаяние и страх. В един безкраен цикъл на търсене на одобрение от недостойни за тях мъже, което така и няма да получат. Или пък в презрение към тях. Или в стремеж към търсене на партньор, над когото да доминират или който да доминира над тях. Умножете този ефект по милион пъти. И ето къде сме днес, в 2018. Затова приканвам да бъдем по-осъзнати за фактите. Особено в едно съвремие, в което отсъствието на бащата сякаш вече се приема за норма. В което в редица държави то бива запълвано от държавата или глобалното село. В което разводът става все по-лесно и дори очаквано от обществото решение на брачните проблеми. Тялото на бащата отделя специфични ендорфини. Те създават усещане за сигурност и спокойствие в детето. Дори и когато бащата просто е в близост до него, без да е нужно да правят нищо конкретно заедно. Липсата на тези ендорфини не може да се компенсира дори и от най-любящото майчино сърце. Именно липсата на тези ендорфини често води до иначе необясними страхове, напрежение, тревожност. Знам, че много от нас, мъжете, имаме проблем с правилното изразяване на емоции. Или изобщо с изразяването им на първо място. Голяма част от нашите бащи, предполагам, са били отсъстващи, студени, показващи основно неодобрение, гняв, критика. Но ако този проблем стои неразрешен, не можем да присъстваме емоционално и в живота на децата ни. А нашата грижа, подкрепа и разбиране са безценни за тях.

Емоционално интелигентният баща прави разлика в живота на сина си, каквато майката сама трудно може. В сравнение с връстниците си, момчето с емоционално зрял, достъпен баща се представя по-добре в училище и по-лесно създава социални контакти. Развива и умения, които в значителна степен му помагат да залага и постига високи кариерни цели, като например “отлагане на удоволствието”. Да бъдем емпатични, валидиращи и предлагащи емоционална утеха в тежки моменти не прави синовете ни по-крехки, слаби или разглезени. Напротив. Ако момчетата растат с емоционално студен, силно критичен или унижаващ ги баща, шансовете им да развият депресия, насилие, алкохолизъм и наркомания нарастват значително. При момичетата позитивното емоционално присъствие на бащата предпазва дъщерята от ранно прибързано навлизане в сексуалния живот. Намалява вероятността да сменя често партньорите си. Спомага тя да развие умения за изграждане на успешна моногамия и брак. Като мъже през цялата история на човечеството сме били защитници на жените и децата. В условията на съвременната ни реалност обаче, тяхната защита може да дойде само от дълбините на силното ни мъжко сърце.

Като обобщение. Ролята на майката за добруването на детето е незаменима. Но по отношение на социалните компетенции, успехите в набелязаните житейски цели и бъдещи интимни свързаности, бащата може да направи огромна разлика. Скъпи мъже, независимо дали имате свои деца или не, независимо дали живеете заедно или не, младите момчета и момичета имат нужда от емоционално зрял, позитивен мъжествен ментор, приятел, конфидант. Дори това да не е техният баща. Имат нужда от нас. Може би много по-голяма нужда, отколкото предполагаме. Моля ви, не подценявайте важността и значението, което оказвате в живота им. Независимо какво може да ни казва глобалното село, медиите, културата ни, а дори и жената до нас. Може би половината от мъжете на възраст между 25 и 40 години идваме от разведени семейства, с отсъстващ баща. Нека всичко онова, което някога ни е липсвало в миналото, отдадем двойно на бъдещото поколение. Но както аз никога не написах онова есе по английски, така и ние не можем да очакваме тези млади хора първи да споделят своята болка. Особено ако ние сме причината за нея. Затова никога не е късно да бъдем още по-осъзнати, внимателни, грижовни, проактивни. Никога не е късно всеки Уил Хънтинг да срещне своя Робин Уилямс. Нали?