Току-що си дадох сметка, че никога не съм се гордял толкова много с делата на съвременни българи. Не онази гордост по миналото, която като лекарството, може да поддържа тонуса и груповото ни здраве, но при предозиране или неправилен прием може да ни отрови и да изкриви възприятията.
Гордостта от наши хора тук и сега. Когато нея я има, има истински патриотизъм, има здрава нация, има усещане на смисъл да сме заедно в един народ.

Гордея се, с привържениците на Левски, които принудиха клуба да отмени контролите с руски отбори. Това е отборен дух на хора, избрали за патрон Апостола на свободата.

Гордея се с клуба, който се вслуша в своята публика и разбра, че без нея струва по-малко дори от шампиона.

Гордея се, че български изследователски кораб днес мина екватора на път за Антарктика.

Гордея се, че за пръв път български военни моряци плават южно от Средиземно море.

Гордея се с Манол Пейков, който само с воля, честност и безсънен труд организира и канализира дарения на хиляди добри хора и осигурява повече генератори на бедстващите хора в Украйна, отколкото всяка една държава – членка на ЕС.

Гордея се с мъжете, които минават онази граница за да занесат надежда.

Гордея се с хората, които помагат на други хора за нещо.

Парадоксално е, но колкото по-силно е усещането за политическа криза и обществено потъване, толкова повече започнах да забелязвам тези големи и добри хора около себе си и да си давам сметка, за огромния неснижаем остатък на българската свяст, която простотията, пропагандата и безхаберието няма да потопят. И това ще мине. Портите адови няма да ни надделеят.