Реших да споделя един семеен разказ, който писах за вестник Трета възраст на тема русофилия. Барем децата го прочетат тук, макар че, като гледам, и фейса младите го датират малко след праисторията.
Бащата на едната ми баба, която е мама Ася за цялата фамилия, бил ятак. Баба ми била малка, когато един ден ги арестували – баща й, неговия брат и техните 11 съмишленици – ятаци и партизаните на Димово. Натоварили ги на камион да ги карат на разстрел. По пътя единият полицай, който бил от Димово, познавал фамилията на братята и знаел, че тя остава без мъж след смъртта им, изритал от камионетката единия – за късмет моя прадядо. Когато попитах баба ми какво е станало с жандарма след 9.IX.1944 г., тя ми отговори: „Разстреляха го, естествено.“ Фашист бил. Никой не се застъпил за него. Всеки случай прадядо ми е оцелял благодарение на полицая, който е изпълнявал заповед и, с риск за службата си, е проявил състрадание. Днес улицата им е кръстена на загиналите партизани „12-те“.
Бащата на баба ми естествено бил заклет сталинист. Слава Богу, че не е изпълнил намерението си да кръсти баба на този масов убиец. И въпреки че бил от техните, след 9-ти отново изпаднал в немилост, защото не спестявал критиките си към бившите си другари, които яхнали властта за свои битови облаги. И парадоксално, когато баба тръгнала към София да работи, тя, дъщерята на борец против фашизма, получила – и то от свой роднина партиец – характеристика, запечатана в плик. Какъв бил шокът и омерзението й, когато началникът й я извикал тайно в кабинета си, показал й характеристиката и я пратил да се връща да взима нова. Пишело, че баща й бил съмнителен и нощем тайно на Дунава (човекът всъщност бил рибар) се срещал със (самия!) Александър Ранкович (сръбски генерал, един от най-близките съратници на Тито, създател на югославската тайна полиция). Интересно, ако наистина се беше срещал с един от най-влиятелните люде в комунистическа Югославия, дали баба ми щеше да ходи боса в студената есенна кал до училище, та да не къса опинците, които били само за празник и зима.
От бабите и дядо ми знам колко страшно нещо е войната. Дядо ми е от градска фамилия. В града било страшен глад. За цял ден хапвал по филия, намазана с мас. И често прабаба ми отделяла буквално от залъка си да има повече за децата. На село храна имало, но веднъж паднала бомба и разрушила съседната на бабината къща.
Баба ми цял живот носи любовта към Русия в сърцето си. Може би тя е в кръвта й още от дядо й Гюро Михайлов (съвпадението на имената е случайно), черногорец, който напуснал родната Черна гора на кон с двете си невръстни деца, оставил ги на непознати хора в Димово, и отишъл да се бие опълченец на Шипка. Оцелял, върнал се в Димово, където го оземлили като награда.
Та спомням си, когато през 80-те години с Горбачов и Перестройката се появи и списание „Огоньок“, дядо ми се прибираше, оставяше новия брой на масата и казваше: „Чети да видиш какво е направил твоя Сталин!“ Баба през сълзи говореше: „Прав си бил, Кольо, а аз си мислех, че съм се омъжила за враг на народа“. Защото дядо пък е от буржоазно семейство, страдало през социализма, а той – като интелектуалец, бил пратен три години да чука камъни, но това е друг разказ.
Баба ми винаги е гледала руска телевизия. Дори и сега продължава, защото нейният кабелен оператор не я е спрял. За съжаление новата политика на Кремъл прати в немилост водещите на любимото й предаване „Модны приговор“. Откакто започна войната в Украйна, баба ми не спира да плаче. Пита: „Няма ли кой да убие тоя Путин, дето настрои брат срещу брата, заради който умират дечица!“ И си мисля, че всеки истински русофил, като нея, и преди всичко човек, трябва да страда от това, което се случва, защото тези довчера братски славянски народи вече са настроени един срещу друг, а руският народ, заради своите водачи, бива изолиран от цивилизования свят.
У нас настанихме три сестри с техните дечица. От Киев. Когато дойдоха, говореха на руски и казаха, че в работата и семейството си говорят на руски. Вече говорят украински. Това успя да постигне войната. Заминаха си в по-спокойния август и сега са там без ток, а всеки ден по няколко пъти вият сирени. На едната сестра през 16-ия етаж на блока й минала ракета. Баба ми плаче и казва: „Кажи на Олга да доведе тук децата!“ Когато веднъж си протегнал ръка на някой, той остава в сърцето ти.
Аз, заради селско-градския си комунистическо-буржоазен произход, съм гледала света и през двете гледни точки – и на мразещите фашизма, и на пострадалите от комунизма. Които са двете страни на една тоталитарна монета. Надявам се това да ме прави обективен разумен човек.
Напоследък чувам българи в любовен екстаз да защитават Путин. И да вярват, че убиването на хора, сред които деца, може да бъде оправдано. И заявяват, че те са истинските български патриоти.
Искам всички ние и децата ни да живеем добре, в България, част от културна, свободна, силна и богата Европа. Това ме кара с гордост да се самоопределям като български патриот, колкото и някои с квиченето си да се стремят да девалвират тази дума.