Човешките спомени и оценки за миналото не бива еднозначно да бъдат квалифицирани като проява на носталгия – или на нейната противоположност, на паметта за преживяната травма. Човешкото съзнание притежава способност за обобщаване на събитията от миналото, при което редица емоционални контури и рационални оценки за минали преживявания претърпяват метаморфоза.

Акцентът на това изследване – 25 на сто от респондентите си спомнят с “добро” 80-те години едва ли е преди всичко оценка на самите 80-те години. Това просто е десетилетието на активната младост на най-многолюдните поколения българи днес – тези над 60 годишна възраст. Изключение са хората, които не са носталгични спрямо своята младост, дори прекарана в неблагоприятни в сравнителен план обстоятелства. 80-те години бяха наистина десетилетието на относително разчупване в порядките на казармения комунизъм от съветски тип, съчетано с известно подобряване стандарта на живот на активните поколения в тогавашна България.

Един от големите Божии дарове е способността на човека частично да трансформира травматичните преживявания, страданието и предизвикателствата в опит и мъдрост, почерпени от дълбочината на времето. “Времето лекува”, болката избледнява – може би не съвсем, не съвсем… За сметка на това положителните емоции и преживявания обикновено се запазват в доста по-автентичен вид в емоционалната памет и тяхното припомняне е източник на истинска радост независимо от отдалечеността им във времето. Именно затова не е съвсем адекватно да даваме идеологическа и политическа оценка на определени спомени от миналото само поради разполагането им по скалата “добро” и “лошо”.

Обществената памет не може и не бива да разчита на съхранената емоционална – и по-общо житейска оценка на обикновените хора за преживяното минало. Ние направихме непростимата грешка да се откажем от всякакво организирано напомняне за реалностите на тоталитарния комунизъм в десетиетията след 1990-та. Образователната ни система пропусна да запознае с историята на комунизма 2-3 млади български поколения през последните три десетилетия. Учебниците по история за тази епоха бяха писани – още се пишат – от носталгици и идеологически наследници на комунистическата партия в България. В голяма част от българските семейства паметта за миналото не се предава по съзнателен начин на децата и внуците. Ако се предава – то това става именно на основата на емоционалната памет на старите за младите им години.

За оценката на миналото важно значение има и оценката за настоящето. Начинът, по който се осъществи посткомунистическият преход в България създаде достатъчно широки слоеве от хора, преживяващи себе си като “лузъри” в съвременното общество. Това е мощен генератор на носталгия, която се предава напред през поколенията. Колкото и да размишляваме по темата, няма да можем да го кажем по-добре от автора на тази кратка максима – “Който не помни и не извлича уроците от своето минало е осъден да го преживее отново”. А паметта за миналото не може да разчита на носталгия. Тя се предава чрез организиран обществен процес, чиято основна цел е да обогати обществения опит с оценката за миналото, преживяно през дистанцията на времето.