На 20 февруари Върховния касационен съд забрани юридическата промяна на пола* в България.

Забрани я, защото на 28 съдии просто им беше по-лесно да отнемат права, отколкото да помислят за призванието си и да се поинтересуват за няколко часа от реалността извън кабинетите си.

Други 21 съдии бяха отделили време, за да изпълнят дълга си – да научат нещо за аспект от действителността, който вероятно им е също толкова далечен, чужд и неочевиден, колкото и на мнозина от нас. Това не ги бе уплашило и не ги бе подтикнало да хвърлят група граждани в юридическото небитие, само и само за да не се налага да вникнат в съдбите им и да разберат нуждите им. За жалост, доблестните се оказаха седмина по-малко от необходимото.

Ще махнете с ръка.
Ще си кажете, мен какво ме интересува това, аз не съм джендър.

Дайте обаче да помислим малко дали трябва да ни интересува или не.

Кои сме ние, българите?
С какво се гордеем?
Кои са най-добрите ни качества?

Българите обичаме миналото си, защото в него намираме вдъхновение да продължим да се борим с неправдите на настоящето.

Гордеем се с вековната си борба за свобода и независимост, вкопчени сме в святата памет на Ботев и Левски, предпочели смъртта пред несвободата.

С право се гордеем с любовта си към свободата. Това е нашата светла страна. И не бива да й позволяваме да помръкне в безразличие.

Навремето ние, българите, на верски принцип, сме били втора категория хора в държавата на султана. Не сме имали равноправие с мюсюлманите поданици на империята и именно чрез редица административни спънки държавата на султана ни е давала да разберем, че не можем открито да живеем според нуждите на нашата културна идентичност.

За това състояние на подчиненост и неравенство си има дума и всички я знаем – рая.

С тази дума, с тази втора категория, ние никога не сме се примирили, дори в годините на Възраждането, когато империята няма интерес активно да потиска народи като нашия и просветната и църковната дейност, търговията, стремежите ни към независимост процъфтяват.

Ние сме знаели, че тук става дума за принципи. Че свободата е всичко или нищо и полусвобода не съществува. Най-светлите ни умове също така са знаели, че да гледаш как някой страда от наложената му несвобода е недопустимо. Неслучайно Васил Левски си представя живота си след революцията не като управляващ или като легнал на лаврите си национален герой, а като сериен освободител. Като човек, който подава ръка и помага на всеки народ, на всяка група хора, застигнати от потисничество и несвобода.

Това са нашите национални идеали.
Да не бъдем рая и да не допускаме никой да бъде превръщан в рая пред очите ни.
Отстоявали сме ги в лицето на зловеща смърт и страдание, пред чужда и враждебна държавна власт и всякакви Велики сили векове наред.

А днес?

Днес не ги отстояваме пред собствената си държава – а тя съществува, само и единствено, за да пази нашата свободата и нашите права. Да брани всеки един от нас от потисничество и гнет.

Не ги отстояваме пред себе си.

Днес оставяме с вдигане на рамене наши съграждани да бъдат превръщани в рая. Просто сега модерният термин е “джендър” – някой, който не е като нас и не заслужава да е свободен в самоопределението си. Някой, чиито живот няма същата стойност и е ОК с административни мерки да бъде възпрепятстван от спокойно и автентичено съществуване в собствената си идентичност.

Транс хората в България не вредят никому с личното си решение с какъв пол да живеят собствените си животи и няма причина върху тях да бъде прилаган властови произвол, независимо от коя институция произтича той. Всеки истински българин би трябвало да усеща това, защото то е част от нашата национална идентичност – да не се примиряваме с потисничество и несправедливост.

Прочее, от по-новата си история знаем и друго. Че едно завоевание успява именно така – разделяй и владей. Диктатурите напредват неусетно, убеждавайки различните групи хора в едно общество, че няма смисъл да се застъпват едни за други и да се борят всички заедно за правата на тези, които имат нужда от помощ в отстояването им.

Така в края на краищата неминуемо губим всички: един по един, всяка група поотделно, когато дойде нейният ред да се бори сама и без съюзници.

Преди два дни транс хората загубиха (дано само временно) битката за правото си на юридическо съществуване/осъществяване в България. И ако не последваме примерите от нашата светла история и не започнем вкупом и задружно да отстояваме свободата на всеки наш съгражданин, независимо дали се харесваме или не, това само би значело, че правим поредната крачка към момента, в който всички ще се озовем победени.

—‐——‐———————–
[*Ако не си давате сметка какво всъщност означава това, два бързи и съвсем неизчерпателни примера:

1) Дете се ражда с явен или неявен хермафродитизъм и я лекарите, я родителите решават как да го запишат. Минава време, детето е възрастен човек и ясно чувства, че се е развил чисто хормонално по начин, който не съответства на произволно избрания при раждането му пол. Какво прави? Ако е в България от 2023г, нищо. Мъж е, но се налага да живее като жена. Жена е, но държавата я е записала мъж и точка.

2) Българин пребивава в чужбина и си е направил редица операции за смяна на пола. Чисто телесно, чисто физически, този човек вече има полови белези, които съвсем не отговарят на тези, отбелязани в личната му карта. Основен белег на идентичността му е сменен, но България не ще да знае. В друга европейска държава този човек е легален и документите му за самоличност отговарят на него самия в реалността. У нас – няма юридическата възможност за съществуването му в промененото му тяло.]

Ако се чудите, съдиите на ВКС имат фактически един мотив за погазването на човешкото право на личен живот на транс хората в България, преписан от КС. Той се изчерпва накратко с “какво ще кажат хората”.
Ето го:

“[…] ценностните разбирания на обществото, формирани от религията и морала, се характеризират със стабилност и устойчивост като регулатор на поведението, при което налагането от страна на държавата на правни разрешения, намиращи се в колизия с установени морални и/или религиозни норми и принципи, би се характеризирало със спорна легитимност и би компрометирало регулативния им потенциал”.

Всъщност, легитимността на дадено явление не се решава от това какво кажат щхората, a се обуславя от съдебните решения и законите, които го описват. А ценностните разбирания на едно общество се променят непрекъснато и не могат да служат за основа на съдебни решения, засягащи личния живот на граждани, които с нищо не застрашават обществения интерес.

Нима “ценностните разбирания” на едно общество се разглеждат от съдиите, когато решават каква присъда да дадат на изнасилвач или убиец? Знаем, че повечето от тях биха били линчувани, ако общественото мнение имаше решаваща правна стойнстост. Защо тогава изведнъж се оказва от определящо значение в решаването на съдбата на хора, които по никакъв начин не вредят на обществото?

И още, какво правим с “общественото мнение” на тези от нас, които не смятаме, че транс хората накърняват каквито и да е морални норми, защото всъщност биха предпочели да не лъжат за това какви са? Нима истината вече се забранява по съдебен ред?]