„ФАШИЗМЪТ“ НА ЖЕЛЬО ЖЕЛЕВ НЯКОГА И СЕГА

Преди години съвсем случайно си купих книгата на Жельо Желев „Фашизмът“ от книжарницата срещу гимназия „Христо Кърпачев“ в Ловеч. Дано да не греша, но на обложката на корицата имаше бодлива тел и някакви концлагеристи зад бодливата тел.
Като почнах да я чета, и ме порази фактът, че уж пише за фашизъм, а пък работата много напомня на това, което е около мен. Партийни структури, които дублират държавни организации, една идеология, преклонение пред вождове, шествия с факли, манифестации, демонстрации и т. н.
Викам си – ами то това го има и тука. Обаче усетих и уловката. Хем е така, хем не е . И аз ходех на манифестации, ама после не трошахме еврейски витрини, нито съм знаел кои са евреите в Ловеч. Не си спомням да е имало клади, нямаше и клади за книги. Вярно, имаше партийна линия, но никога не съм усещал тя да се спазва безусловно или да е толкова важна.
Цялата книга на Жельо Желев беше един трик – нещо като куклен театър, нещо като кукла с вентролог и нещо дълбоко хитреещо, предпазващо самия автор.
Свършвам с тази книга, която изстреля Жельо Желев на президентския пост – не че беше направил кой знае какво откритие, а защото нямаше откъде да вземат друг човек с по-ярък пример, никакви неформални организации, които сега ми се представят едва ли не като освободителни партизански бригади, а именно защото нямаше по-изявен човек. А и той някак си беше много удобен – подскачайте колкото си искате, но винаги ми е напомнял нещо от селската хитрост на Тодор Живков – от неговата отмъстителност и ако щете – от неговата безпомощност накрая.
Пиша тези напрегнати и много болезнени за мен изречения, защото усещам, че се завръща нещо, което ни стяга врата, мачка ни, пречупва ни, моделира ни и ни калиброва. Калиброваният човек прилича на другия както калиброваният патрон прилича на другия патрон.
Днеска гледах как се лигави по Канал 1 старият Стоянович. Прави го с чувство на недосегаем и всезнаещ, а всъщност е влязъл в ролята на отличник в час по идейно-възпитателна работа, на когото шестицата в бележника му е много важна. „За пред родителите“ и за пред Посолството. Гледах и Елена Поптодорова – не съм я слушал какво говори, защото го знам, но шапка ѝ свалям за роклята в стил украински фолклор. Много ги умее тези слагачества тази широкоскроена и много прибрана дама, която еднакво добре се чувства и на снимка с генерал Кашев – шефа на охраната на Тодор Живков, и до президентите в Белия дом
Гледах и Георги Георгиев – комсомолският първенец на ГЕРБ, целувателя на ръка на Бойко Борисов. Говори като първия дипломат на света. Бивш зам.-министър на външните работи, слагач и подлизурко.
Ето ви ги новите герои от книгата „Фашизмът“ на Жельо Желев. Всеядни същества, за които единствено келепирът и изгодата са важни.
А най-големият знак, че нещата са зле и че намирисват на фашизъм или на каквото там друго си искате, е, че цензурата е пълна – пада страшна борба с дезинформацията.
И накрая вместо мустачките на Хитлер ще ни остане папийонката на Гого Лозанов.

P.S. Нямам повече нито сили, нито нерви да обогатявам тези си размисли с примери и събития. Само ще ви кажа, че ако работата продължи така, гражданската война няма да ни отмине. Не такава с автомати и пушки, а такава, която плиска кал в очите, стиска за гушата, мачка гръбнаци и съвести, бута напред бездария и гледа на България като на кална локва. А на нас – като на прасенца в локви. Фашизмът вече не е концлагери, пещи, изтребления . Фашизмът е запушване на сетива, на прозорци и на уста, които говорят различно. Докъде го докарахме. Да чакаме отнякъде да се появи пак „Свободна Европа“.
Това, което става днес в България, не е нито сила, нито тържество на единствено правилната и побеждаваща линия, а безсилие. Само безсилието взема мерки, за да изглежда като сила.

Николай Милчев