Като дете нямах село. През лятото оставахме няколко деца от голямата кооперация, в която живеех, да се мотаем из двора. Завиждах на децата със село. Питах майка защо нямаме село, а тя отговаряше: “Така се случи”.

Кооперацията беше (и още си е) близо до Петте кьошета (големите). Не беше на жълтите павета, да уточним. Там живееха богоизбраните. Затова аз не съм жълтопаветничка, а само съм умнокрасива.

Какво правех през лятото щом не съм имала село? Ходех в кино “Култура”, където с часове гледах научно-популярни филми и повторенията им. Лелята разпоредителка от близкото до къщи кино “Иван Вазов” пускаше нас, неколцината деца без село, на ранните следобедни прожекции. Така гледах около осем пъти “Алените платна”, десетина пъти “Малкият Мук” и само четири пъти “Фантомас”. На петия път лелята ни изгони и се закани повече да не ни пуска. Но пък и ние вече пораствахме и тия филми ни изглеждаха тъпи.

Не съм яла филия с мас. Не знаех как ухае току-що надоено мляко. Много късно усетих миризмата на обор и на домашни животни, но вече не бях дете. Не ми хареса. Баба, която живееше с нас, не носеше забрадка, вълнени чорапи, плетен елек и гумени цървули. Мажеше ми филията с масло и слагаше отгоре сирене. От народната музика по радиото тя най-обичаше песните на Борис Машалов и не понасяше Гюрга Пенджурова. Това прихванах от нея и аз.

За какво пиша това? Ами като оправдание и обяснение. Когато исконната, най-дълбоката, най-истинската българщина е обута с цървули, с хубав пищимал, везана риза и шарена престилка, с роза над ухото и прекрасна усмивка на фона на китни къщи, дървета, отрупани с плод, златни ниви и заблеяли ми агънца, когато отвсякъде ми сочат, че ето това и само това е българското, аз се чудя откъде съм.

Ами българка съм, не съм занзибарка. Но светът ми е друг. От града е. От българския град. Който е недолюбван от патриотарите, щото, нали, всички сме от село. Но пък и всички от дърветата сме слезли, ама не щем да славим тази страница от миналото си.

Та, когато видя градски къщи и улици с градски хора като послание, че и това е България, ще се изпълня с хубавото чувство, че цървулите са се запътили към музея.