Чета: “Край на ерата “Кисинджър”…

Аз бих казал край на живота на един велик човек.
Но не смятам, че това е край на ерата “Кисинджър”.
Напротив, тази ера продължава, а напоследък тя сякаш получи второ дихание.

И ние виждаме възкресение на кисинджъровия стил дипломация:

— Всичко в името на световния ред, регулиран от великите сили и постигнат чрез силов баланс помежду им.
— Маргинализиране на ролята на Европа.
— Суров и непоколебим реализъм.
— Твърд и последователен прагматизъм.
— Хладнокръвен и откровен цинизъм.
— Правото на силата над силата на правото.
— Компромиси, които се изискват от по-слабите и са в интерес на по-силните.
— Територии, отстъпвани от малките срещу сигурност, гарантирана им от големите.

За жалост, лошото, което на Запада, Европа, Украйна може да се случи е геостратегиеските процеси и геополитическите решения да продължат и след Кисинджър по кисинджъровски.

Кисинджър бе забележителна личност в редица измерения, но той можа с очите си да види, че проповядваните от него принципи и ценности и това, в което той вярваше и реализираше стана неадекватно, архаично.
Видя го, но не съм сигурен дали го осъзна напълно.

При все това в самия заник на живота му, освен раните, които той нанесе на Украйна и които охладиха до абсолютната нула моето лично отношение към дейността му, аз имах повод отново да се възхитя от него – така както някога се възхитих, когато в началото на демократичните промени, едва навлизащ в невероятно сложната тематика на Сигурността, аз прочетох като откровение шедьовъра му “Дипломацията”.

А причината за това бяха мъдрите му и изпълнени с тревога думи за Изкуствения Интелект. На 100 години, с единия крак в Отвъдното, да те боли сърцето за възможните катастрофични последици, които би могъл да има ИИ, означава само едно – че това сърце е голямо. А без голямо сърце трудно се става велик човек. Какъвто, повтарям, Кисинджър беше.