Значи,

Чета тук в едни групи всякакви любовни драми, а отдолу се изсипват един тон коментари с акъл какво да се прави. И освен любовните драми, които са нещо масово, масово е и хората да дават съвети от сорта на “зарежи го тоя/тая”, “бягай” и тн.

Днес чрез един пост някакво момиче търсеше съвет как да помогне на съпруга си, който имал тежки травми от детството – баща насилник, който се е самоубил; после отговорност към самотната майка и братя и сестри в още ранна тинейджърска възраст; приятелка, която докато работел в чужбина, го точела за пари и изневерявала. И познайте какво? Момичето не се оплакваше от партньора си, не го обвиняваше, а търсеше съвети как да подходи към него,зада преодолее травмите си, които той изсипва и върху нея.

Разбирате ли? Тя искаше да помогне на партньора си.

А отдолу масово коментарите бяха “бягай”, “махай се, докато е време”. И се питам, ако нашите деца бъдат на мястото на травмирания, ние какво ще искаме за тях. Някой, който да ги обича в добро и лошо и да им помогне в трудност или някой, който ще ги изостави, защото е трудно?

Нашите баби и дядовци са остарявали заедно, не защото не са имали травми и трудности, а защото не са се отказвали един от друг. Защото са осъзнавали истинското значение на думите ” в добро и лошо” и защото са оставали. Да, те не са бягали. Не са били възпитавани, както ние днес в егоизъм, в това всеки дасе оправя както може.

Позорно е, че толкова много хора ти казват да бягаш, когато търсиш надежда да останеш. Позорно е, че позволихме да ни превърнат в слабохарактерни марионетки, които не могат да създадат и съхранят най-елементарни човешки отношения.

Позорни са и всички, които бягат и изоставят, вместо да бъдат ребром до близкия. Да, в трудното. В лесното всеки може. Особено лесните хора.