България е пълна с паметници и улици на името на чужди дипломати и военни, които са служили на собствените си отечества, но понеже в някакъв момент каузите им са съвпаднали с българските, ние сме им сторили уважение. Такава е практиката навсякъде по света. Но стане ли дума за руснаците, ние имаме други очаквания, по-високи, по-интимни. Те трябва да се раздават изцяло за България, ако ли не, то те са – забележете думата! – предатели. “Русофобите” не само не мерят със същия аршин другите чужденци, те често (вече) не мерят със същия аршин и българите. Някак си българин да прави компромиси с българските интереси е по-прилично, отколкото руснак. Руснакът върши кощунство, изобличава се, пада от пиедестала, става предател.
“Предател, предател, предател!” – викат “русофобите” и скачат възбудено около вандализирания паметник на граф Игнатиев. Отмъщават му задето е предал Левски и България, задето не се е погрижил за нашата страна по напред от своята собствена. Предател, предател, предател. Има тука някаква неизказана мъка, някакъв плач, вик на преждевременно отбито кърмаче, разярено на майка си. Не са ли “русофобите” такива, тъкмо защото са най-разпалените русофили, най-големите идеализатори на Русия? Не упорстват ли те най-силно в очакването си, че тя е наша длъжница, че тя не е просто като всяка друга държава, а е майка? И каква е тази майка, която е безразлична към детето си? К*рва! И само като я охулва детето може да запази обожанието си към нея.