ВЛАСТ, ВЛИЯНИЕ И АДЕКВАТНОСТ.

“The Wall Street Journal” излезе с базирана на надеждни източници публикация, че Илон Мъск употребява наркотици и упойващи вещества, и че това тревожи някои от хората на високи позиции в “Tesla” и “SpaceX”.

Не се съмнявам, че “разтревожените” са умни хора с бляскави кариери и перфектни CV-та, които обаче не са разбрали нещо истински важно. И то е, че за властта и влиянието адекватността не е нито задължително, нито дори ценно качество.

В действителност историята на Илон Мъск не се различава особено от тази на Хауърд Хюз. Хюз, подобно на Мъск, също е милиардер и също работи с американското правителство, с военните, с ЦРУ, с “NASA” и с кого ли не. Обсебен от размера на граховите зърна сифилитик, Хауърд Хюз проявява симптоми на маниакално-компулсивно разстройство, когато е на около 30, а с годините състоянието му се влошава. През последните 25 години от живота си този изключителен човек практически живее в изолация: уринира в бутилки, не се къпе, не спи с дни и непрестанно е на успокоителни, обезболяващи и наркотици. Това обаче не му пречи да бъде — както сега е модерно да се казва — “незаобиколим фактор” в американската икономика и политика.

Сигурно за масите това в известен смисъл е разочароващо, но адекватността никога не е била valuable asset за властта. Като започнем от перверзиите в Рим, преминем през всички кръвосмешения на монархическа Европа и стигнем до съвремието ще видим дори с невъоръжено око, че нормалността не е властова характеристика.

35 години остава на испанския престол Карлос II, този плод на кръвосмешение и носител на безброй генетични заболявания и малформации. Заради умствената си изостаналост Карлос II не е имал способността да взима каквито и да е решения. Заради физическите си недъзи дори не е могъл да дъвче храната си, а заради деформирания и прекалено дебел език е бил нечленоразделен. И въпреки това три десетилетия и половина той е начело на Испанската империя, и то в нейния абсолютен зенит. Смъртта му, краят на живота му е началото на Войната за испанското наследство, както е известен този сблъсък между Франция и Бавария от една страна, а от друга — Хабсбургите, Савойското херцогство и Съединените холандски провинции. Три десетилетия и половина всички тези търпеливо са чакали един психично болен и нефункционален човек да умре от естествена смърт, за да започнат войната помежду си. Търпението е много по-важното качество за властта от каквато и да е адекватност.

Почти колкото Карлос II на “комунистическия престол” е и Тодор Живков. Макар и да не е плод на кръвосмешение, Тодор Живков е завършен простак и епохален селяндур: човекът беше адски прост. Но, точно както е и при Карлос II, не личните качества, а контекста са предполагали нещо подобно да е на върха на една или друга държава. По свой си, автентичен правешки начин, Бай Тошо също беше забележително неадекватен.

В известен смисъл смятам, че една от драмите на малките държави е неспособността на лидерите им — политически и икономически — да достигнат до пълен ексцес. Предполагам, че тези авто-рестрикции за демонстриране на пороци са свързани с провинциално мислене и големият страх да не се изложим. Защото, знаете как е: ако се изложи председателят Си, това е симпатично, забавно и сладко. Ако се изложи премиерът на Словения, България, Хърватска или каквото там, то е голям резил.

Никак не харесвам Мъск, но това в случая няма абсолютно никакво значение. Големите неща в света, големите промени винаги са се правили от психопати с визия, от някакви пълни ненормалници, разкъсвани между собствените си пороци, между егото си и представата им за бъдещето на всички нас, която обикновено се различава драматично от масовата представа за бъдеще. В голяма степен героите ни от Възраждането също доказват тази теза.

Знам, че за прагматичния ум това не е лесно, но ние трябва да приемем, че от римско време насам властта принадлежи на девиантните, а не на разтревожените. И изобщо не разбирам какво толкова важно има във факта, че някакви високоплатени мениджъри били разтревожени за това дали Мъск е способен да взима решения.

Най-вероятно не е по нашите критерии и разбирания за “десижънмейкинг”, но в края на деня все пак е взел някакво решение. Нещо, което разтревожените никога не успяват да направят, въпреки прагматизма им.

P.S. Понеже вече всичко е с дисклеймър, искам да кажа, че ми се видя интересно да споделя тази гледна точка. Не настоявам да сте съгласни с нея, нито пък държа да споделите несъгласието си в коментари.