Най-дългият парламентарен ден в историята свърши. Беше истинско изпитание за раздробената ни политическа система да се стигне до избирането на госпожа Киселова.

Преди да дам своя прочит, искам да се извиня на българските граждани за напрежението и неспособността ни да преодолеем определени препятствия по-бързо.

Но нека отчета какво се постигна с този избор и какви бяха целите на Демократична България:

– да не позволим формирането на алтернативно мнозинство, което или да закара държавата на избори или да излъчи правителство с подкрепата на Възраждане.

– Да гласуваме за председател и политическа сила, която е подписала декларацията ни за санитарен кордон, въпреки продължителната и сериозна битка за това. Това означава възприемане на нашата битка за ограничаване и изолиране на Пеевски. Опитът на ДПС – Ново начало да възпрепятстват това се провали в деня преди избирането на председател.

От тук насетне от госпожа Киселова зависи в какви срокове ще се придвижат законодателните промени и дали тя ще изпълни своите ангажименти.

– Да създадем всички условия за това да започнат разговори за редовно правителство. Това е абсолютно задължително, за да изпълним целите си по влизане в Шенген, Еврозоната и укрепването на институциите. Според всички социологически проучвания, не просто нашите избиратели, а българите в голямото си мнозинство искат редовно управление, .

Има ли еднорози и вълшебници в Народното събрание? Не. Има ли екстремисти в нарцистично-психопатичния спектър? Има.

Работата на отговорните политици е следната – здрави нерви, неотклонни цели в защита на националния интерес, твърдост и морал.

Всички политически представители, които лелеят за избори и постоянни взривове и истерии, тласкат страната към разпад. Това не се случва само в България. Светът стои на прага на нова епоха и системността е единственото, което може да опази постиженията на парламентарната демокрация, която можем да не ценим сега, но един ден ще ни липсва по необратим начин.

И накрая нещо лично. Хората виждаха само как излизаме в поредната почивка. Реално, това бяха 35 дни на кошмарно напрежение, постоянни срещи, заседания във всички часове на деня и критики от всички посоки. Благодаря на семейството си, че имаше къде да се прибирам вечер. Някъде, където имаше светлина и топлина.