Александър Кертин за “Гласове”: Една сутрин България се събуди и видя, че т.нар. „политически елити“ са пълни профани и целокупно наподобяват огромно насекомо.

Някой може да каже, че неуместно перифразирам Франц Кафка, знаменитото първо изречение на неговия разказ „Метаморфоза“. Но аз имам своите аргументи, които ще изложа по-нататък. Първо ще дам общоприетата дефиниция за „профан“: това е „човек, който няма познания в определена област; невежа“. Етимологията на думата е латинска и религиозна и означава човек, който е „пред, извън храма“.

Моята теза е следната: проблемът за изхвърлянето на лева и замяната му с еврото съвсем не е само финансово-икономически: той има фундаментална връзка с историческото формиране и бъдещото съществуване на българската нация.

Ще се опитам да покажа това в максимално кратък текст. В началото на националното формиране при нас е залегнала религиозно-политическата символика. Много преди Френската революция тя насочва към бъдещия национализъм чрез радикалното отграничаване от религиозно-културния идентитет на политическия поробител. Ето няколко примера. Първият е свидетелство на Партений Павлович:

„Известно е как дойдох на поклонение на светия отец Йоан, пустинослужителя Рилски, с царско настояние и иждивение, издигната от основи. И светите негови целебни мощи със смирение целувах, и други различни мощи и една икона, дарувана от блажената царица Мария (дъщерята на деспот Георги Бранкович – А. К.), съпружица на султана турски… Видях аз настоящия хрисовул или златопечата на блажения цар Йоана Шишмана, преписах го на хартия, за да не би това царско благодеяние да отиде в забвение, но да вопсоминава всегда, и пред бога, и пред человеците. При това и всички, читаещи прилежно, да знаете известното, че са разграбили неверните и сурови агаряни даровянията, дадени от благочестивите и православни царе…“ (подч. от мен – А. К.) „Писахме да се знае. Приписки и летописи“, ред. В. Начев и Н. Ферманджиев, С., 1984, с. 95.

Този текст е написан през 1734 г. в хрисовул на цар Иван Шишман, по времето, когато Павлович участва в подготовката на християнското население за участие в започналата година по-късно руско-австро-турска война – една от постоянните войни, които поддържат у населението ако не интерес към догматичните аспекти на християнството, то преживяването на неговата есхатология.

„В лето от Христа 1778, месец август, 16 ден за трети път оплениха светия манастир (Рилския манастир – А. К.) проклетите агаряни на брой 30 души и изгориха из основи всички здания без кулата и църквата. Тогава беше мъка и уви! Беше по времето на царуването на агарянския султан Хамид. Написах аз, грешният Неофит. И в този прекрасен ръкопис се намират много жития на светии, които не се намират в печатните книги – както в българските, така и в сръбските – и в края на същата книга има три послания на Ефтимиия, патриарха Търновски…

Тия редове ги изписа своеручно Михаил, митрополит Бански, Кратовски и Щипски в царствующия град Москва по времето на благоверния цар Алексей (подч. от мен – А. К.) в лето 1683, месец май, ден 24…“ „Писахме да се знае. Приписки и летописи“, ред. В. Начев и Н. Ферманджиев, С., 1984, с. 109, 110.

В цитираните документи става дума за това, което йеросхимонах Спиридон Габровски формулира кратко и точно: българите са царски и патриаршески народ. Възванието на Софроний към българите по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. все още е основано на „божественото право“ – той се обръща към сънародниците си с „болгари и верни християне“, назовава руската войска „кръстоносно войнство“ и предупреждава всеки да се пази от „юдиное предателство“, за да не бъде наказан „понеже веру свою християнкскую предал есть на врага християнского.“